Читать «Древният враг» онлайн - страница 14

Дребни неща. Нищо драматично. Нищо убедително.

Въпреки това Джени се разтревожи.

— Измъкнати против волята им? — попита Лайза, учудена.

— Може би. — Джени продължи да говори тихо, като сестра си. Все още я безпокоеше чувството, че някой се таи наоколо, крие се, наблюдава ги — или най-малкото ги подслушва.

Параноя, предупреди се тя сама.

— Никога не съм чувала някой да е отвличал цяло семейство — каза Лайза.

— Е… може и да греша. Това, което може би се е случило всъщност е, че някое от децата внезапно се е разболяло и те са се втурнали към болницата в Санта Майра. Или нещо подобно.

Лайза отново огледа стаята, заслуша се с наведена глава в тишината, изпълнила къщата.

— Не. Не мисля така.

— Нито пък аз — призна Джени.

Обикаляйки масата, оглеждайки я внимателно, сякаш очакваше да открие скрито послание, оставено от семейство Сантини, любопитството й надделя над страха и Лайза каза:

— Някак си ми напомня за нещо, което четох веднъж в една книга за странни факти. Нали разбираш — книга от рода на тези за Бермудския триъгълник. Там пишеше за онзи голям кораб, Мария Селеста… някъде около 1870 година… Та значи, намерили Мария Селеста да се носи по течението в средата на Атлантическия океан, със сервирана за вечеря маса, но целият екипаж липсвал. Корабът не бил повреден при буря и не течел или нещо такова. Нямало никаква причина екипажът да го напусне. Още повече, спасителните лодки били на борда. Лампите светели, платната били вдигнати, а храната била на масата, както вече ти казах; всичко било точно както трябва, само дето нямало нито един човек на борда. Това е една от най-големите загадки на морето.

— Сигурна съм, че тук не се крие никаква загадка — отвърна неспокойно Джени. — Сигурна съм, че семейство Сантини не са изчезнали завинаги.

Застанала до масата, Лайза спря и вдигна очи, премигна към Джени.

— Ако не са измъкнати против волята им, дали това няма нещо общо със смъртта на икономката ти?

— Може. Просто не знаем достатъчно, за да сме сигурни.

Говорейки дори още по-тихо отпреди, Лайза промълви.

— Смяташ ли, че трябва да имаме пистолет или нещо подобно?

— Не, не. — Джени погледна към недокоснатата храна, която се втвърдяваше в чиниите за сервиране. Разпиляната сол. Преобърнатият стол. Отдалечи се от масата.

— Ела, скъпа.

— Сега къде?

— Нека проверим дали телефонът работи.

Те минаха през вратата, която свързваше трапезарията с кухнята и Джени светна.

Телефонът бе на стената до мивката. Джени вдигна слушалката, заслуша се, натисна бутона за прекъсване, но не можа да чуе никакъв сигнал.

Този път обаче линията не бе напълно прекъсната, както в нейната къща. Имаше линия, изпълнена с тихо съскане на електронни смущения. Номерата на пожарната и на шерифа бяха написани на една лепенка под телефона. Въпреки че нямаше сигнал за свободно, Джени набра седемте числа на службата на шерифа, но не успя да се свърже.