Читать «Древният враг» онлайн - страница 12

4

СЪСЕДНАТА КЪЩА

Къщата на семейство Сантини бе от камък и червено дърво и с доста по-съвременен дизайн от тази на Джени, цялата в заоблени ъгли. Издигаше се от каменистата почва, съобразена с контурите на склона, разположена на фона на високи борове; почти приличаше на природно образувание. В някои от стаите на долния етаж светеше.

Входната врата бе открехната. Отвътре се носеше класическа музика.

Джени позвъни и отстъпи няколко крачки назад до Лайза. Тя вярваше, че двете трябва да стоят на известно разстояние от Сантини; имаше вероятност да са се заразили, докато бяха стояли в кухнята с трупа на госпожа Бек.

— Не бих могла да мечтая за по-добри съседи — каза тя на Лайза, надявайки се стегнатият леден възел в стомаха й да се разтопи. — Приятни хора.

Никой не отговори на позвъняването. Джени пристъпи напред, натисна отново звънеца и се върна до Лайза.

— Имат магазин за ски и магазин за подаръци в града.

Музиката ту се усилваше, ту заглъхваше, после пак се усилваше. Бетховен.

— Може би няма никой — каза Лайза.

— Трябва да са вкъщи. Музиката, светлината…

Внезапна, силна вихрушка се изви под покрива на верандата и разбърка мелодията на Бетховен, бързо превръщайки приятната музика в дразнещ дисонанс от звуци.

Джени бутна вратата да се отвори докрай. В кабинета от лявата страна на фоайето светеше. Мека луминисцентна светлина падаше върху дървения под във фоайето до прага на тъмната всекидневна.

— Енджи? Винс? — извика Джени.

Никакъв отговор.

Само Бетховен. Вятърът стихна и разпокъсаната музика отново зазвуча спокойно. Третата симфония, Ероика.

— Ало? Има ли някой тук?

Симфонията достигна до своя вълнуващ край. Когато последната нота заглъхна, настъпи тишина. Явно стереото се бе изключило.

— Ало?

Нищо. Нощта зад гърба на Джени бе тиха и къщата пред нея също.

— Нали няма да влизаш? — запита разтревожено Лайза.

Джени погледна момичето.

— Какво има?

Лайза прехапа устни.

— Нещо не е наред тук. Ти също го усещаш, нали?

Джени се поколеба. Неохотно отвърна:

— Да, чувствам го.

— Като че… сме сами тук… само ти и аз… и все пак… не сме сами.

Джени наистина имаше странното усещане, че някой ги наблюдава. Тя се извърна и огледа поляната и храстите, които бяха почти скрити от тъмнината. Погледна към всеки от тъмните прозорци, които бяха с лице към верандата. В кабинета светеше, но другите прозорци бяха тъмни и лъскави. Някой можеше да стои точно зад стъклото на всеки от тях, прикрит от тъмнината, наблюдавайки ги, без да го забележат.

— Да си тръгваме, моля те — каза Лайза. — Да извикаме полицията или някой друг. Искам да се махаме веднага. Моля те.

Джени поклати глава.

— Нервите ни са опънати. Въображението ни е превъзбудено. Във всеки случай, трябва да погледна, просто дали няма някой наранен — Енджи, Винс или някое от децата…

— Недей. — Лайза я хвана за ръката, опитвайки се да я спре.

— Аз съм лекар. Длъжна съм да помогна.