Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 7

Разбира се, по този начин Хлапич и Бундаш доста бързо свършиха обеда, а после станаха и поеха нататък.

Беше топло, а пътят беше дълъг, бял и прашен.

III

Къщата със синята звезда

Дълго и весело вървяха Хлапич и Бундаш по пътя. Но накрая ходилата вече взеха да им парят.

Тъкмо бяха стигнали до някаква бедняшка къщица. Къщицата беше окърпена и килната на една страна, а имаше две прозорчета. Под прозорчетата беше нарисувана със синя боя голяма звезда. Тази звезда се виждаше още отдалече и от нея цялата къща изглеждаше като старица, която се смее.

В къщата някой плачеше силно. Хлапич се нажали и се сети как каза, че тръгва по света, за да помага томува, който има нужда. Затова влезе в къщата да види какво се е случило там.

В стаята той намери едно момче, което се казваше Марко и което седеше само̀ и плачеше. Беше голямо колкото Хлапич, а плачеше, защото загубило на паша две гъски. Това, разбира се, не е кой знае каква беда, но всеки знае себе си.

Марко нямаше баща, а майка му беше бедна, затова Марко трябваше да внимава за гъските, защото всяка гъска струваше триста круни.

Когато в стаята влезе Хлапич със зелените гащи, с червената риза и хубавите ботушки, Марко така се зачуди, че отвори уста и престана да плаче.

— Защо плачеш така? — попита Хлапич Марко.

— Изгубих на паша две гъски — отвърна Марко и почна още по-силно да плаче.

— Това не е нищо — рече Хлапич. — Ние ще ги намерим. Хайде да ги потърсим.

Бундаш, Хлапич и Марко тръгнаха да търсят гъските.

Наблизо имаше голяма вода, край която Марко винаги пасеше гъските, и сега отведе Бундаш и Хлапич до тази вода. Хлапич дотогава не беше виждал такава голяма вода, защото бе живял в града. Около водата имаше много шубраци, а далече оттатък водата, край брега, растяха храсти.

Като дойдоха дотам, Марко почна отново да плаче.

— Олеле, никога няма да си намеря гъските — така здравата плачеше Марко, че Хлапич трябваше да му заеме своята синя кърпа да си избърше сълзите.

И на Хлапич му се струваше, че край такава голяма вода няма да се намерят двете гъски, които са толкова малки. Но не искаше да го каже, за да не наскърби Марко, а почна да търси с него гъските из шубраците. И Бундаш тичаше, душеше и лаеше около тях все по-силно и по-силно.

Отведнъж къдравият Бундаш се затича, скочи във водата и почна да плува през голямата вода.

— Бундаш, Бундаш — викаше Хлапич, но Бундаш нехаеше, само разтърсваше глава и плуваше навътре към другата страна на водата и се изгуби сред храстите.

Хлапич помисли, че неговият Бундаш е загубен. А изгубеше ли се Бундаш, тогава вече и Хлапич щеше да плаче. Но сега Хлапич не можеше да плаче, защото беше дал кърпата си на Марко. А и нямаше време да плаче, защото оттатък водата в клоните се чу махане и пляскане с крила, силно грачене и още по-силно лаене. Разбира се, това бяха Марковите гъски, които Бундаш бе търсил и намерил през водата в храстите. Там, то се знае, нито Хлапич, нито Марко можеха да отидат.

Марко скачаше от радост, когато Бундаш подкара гъските към него. Гъските плуваха напред, отваряха широко клюнове и грачеха сърдито. Бундаш плаваше след гъските, подкарваше ги и също така сърдито лаеше.