Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 37

— Ще бъдете по пътя, преди облакът да скрие месечината.

Какво ли не искаше да възрази Гита! Как ли се е уплашила, като чу, че сега отново ще останат сами.

Но Хлапич веднага скочи от колата и каза на кошничаря:

— Благодаря ви, че ни помогнахте!

А кошничарят свали Гита от колата и каза:

— Добър ви път, мили деца!

После подкара коня и тръгна вдясно надолу, а Хлапич каза на Гита:

— Нашият път е вляво, надолу.

Всичко това стана толкова бързо, че Гита не успя дума да продума или да възрази.

Така Гита и Хлапич останаха отново сами с Бундаш на пътя, под месечината, между гората и храсталака.

Още веднъж отдалече им се обади кошничарят и ги повика:

— Деца!

— О! — отвърна Хлапич, защото през гората и планините нищо не се чува така добре като „о“.

— Внимавайте! Близо до пътя има откъртена скала.

И наистина долу, точно край Гита и Хлапич, се виждаше на месечината голяма скала, от която се вади камък.

Опасно би било в тъмното да минава човек тук, защото кракът може да се плъзне и пътникът да падне и да пострада.

Но Хлапич и Гита минаха по месечина край тази скала съвсем лесно и скоро след това слязоха от планината отново в равнината.

Сърцето на Хлапич биеше радостно, защото знаеше, че зад онези гъсталаци е пътят за Марковата къщица със синята звезда.

Сега всичко ще е наред, ако има ясна месечина, както каза кошничарят.

X

В храсталаците и мрака

Облаците не вървят така, както казват хората, ами така, както ги носи вятърът.

Чак до храсталаците Хлапич и Гита виждаха пътя си ясно като денем.

Но като влязоха в храсталака и попаднаха сред него, светлината на месечината взе да става все по-слаба и по-слаба. Идваше облак да закрие месечината.

Пътечката през храсталака беше тясна и едва личеше.

— Хайде оттук! Хайде! — казваше си Хлапич сам на себе си. — Аз виждам добре всичко.

Хлапич постъпваше твърде умно, дето си говореше сам на себе си. Очите му взеха да виждат много по-добре в тъмнината, щом си каза това.

Гита вървеше с Хлапич, защото нищо не виждаше в тъмното, а Бундаш вървеше пред Хлапич.

В това време дойде облак и скри месечината. Облакът беше гъст и тежък. Сега вече в храсталака наистина настана такава тъмница, че нищо не можеше да се види.

Хлапич опипваше с ръце да намери пътеката, а тръните и клечките хващаха отдясно и отляво Гита за синята й поличка.

— Сега вече не можем да вървим нататък — рече Хлапич, — защото не виждаме пътеката и ще се загубим.

Това, разбира се, беше много тъжно, защото той бързаше към Марко.

Но Хлапич не искаше да тъжи, защото гледаше небето и се надяваше, че облакът ще мине скоро, а Марковата къща не е далеко.

— Сега ще седнем малко да почакаме — каза Хлапич на Гита.

Седнаха в тъмнината и тишината на един пън, който лежеше в храсталака, и мълчаха.

Около тях в храстите и клоните сигурно имаше много птици: косове, синигери и диви гълъби. Но то се знае, че и те мълчаха също като Хлапич и Гита, защото вероятно се бояха от лисици.

— Ох, само да мога навреме да стигна до Марковата къщичка! — каза най-сетне Хлапич.

— Ох, само черният човек да не е на същия този път! — въздъхна Гита.