Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 11

Трети ден от пътуването

I

Голяма скръб

Така спяха под моста Бундаш, Хлапич и онзи човек с черната наметка. През нощта Бундаш взе отведнъж да ръмжи и да лае. Хлапич беше толкова сънен, та прегърна Бундаш още по-здраво и каза:

— Мълчи, Бундаш! — тогава Бундаш млъкна и продължиха да спят.

Когато настана ден, Хлапич се събуди. Веднага видя, че онзи човек с черната наметка го няма. Отишъл си бе, докато Хлапич е спал. Хлапич не се натъжи много. Стана весело и поиска да си обуе ботушите.

Но това, което Хлапич сега видя, беше ужасно! Нямаше му ботушките. Нямаше ги нито в сламата, нито под сламата. Никъде ги нямаше. Нямаше ги, та ги нямаше. Отнесъл ги бе онзи човек.

— Ами сега — въздъхна Хлапич, като видя, че му няма ботушките. От жалост скръсти ръце и остана един миг замислен.

Всяко дете би плакало, ако му откраднат такива хубави ботушки. Разбира се, че би плакало всяко дете, ако остане босо насред път.

Но Хлапич не плака. Размисли един миг, после скочи на крака, повика Бундаш и рече:

— Хайде, Бундаш, да търсим онзи човек. Ще го намерим, ако ще би да го търсим и десет години, и ще си взема чизмите, дори да ги е закачил в самия царски комин!

Така Хлапич тръгна бос да търси своите ботушки.

Това беше началото на неговите най-чудни приключения.

Не беше лека работа да търси сега ботушите. Тази земя е така голяма, по нея е пълно с такива места, в които черният човек е могъл да скрие ботушите.

II

Момиченцето на пътя

Вървя Хлапич, вървя по пътя и размисляше така, като че е в четвърти клас на народното училище. Но той не ходеше на училище, а ходеше по света да си търси ботушките и това е май по-трудно.

Като си вървеше така Хлапич вече половин час, съгледа пред себе си на пътя хубаво малко момиченце.

То беше с разпусната коса, а на рамото си носеше малък зелен папагал. Вървеше бързо, защото и то пътешестваше. Затова носеше в ръка вързоп в червена кърпа. Във вързопа бяха роклите и бельото му, а и някои други неща.

Това момиченце беше от един цирк. Казваше се Гита. Това е малко чудно име, но в цирка има много чудни неща.

На Хлапич Гита му се видя още отдалече много хубава, защото имаше синя дреха, обточена със сребърна панделка. Вярно, че дрехата й бе доста изпокъсана, но нищо от това! Гита имаше и бели обувки със златни копчета. И обувките бяха доста стари и изпокъсани, ала пак нищо от това! Гита се стори на Хлапич много хубава и той побърза да я настигне.

— Добро утро — каза Хлапич, като стигна до Гита. Но представете си колко се удиви, когато вместо Гита отговори нейният папагал:

— Добро утро! Добро утро! Добро утро!

Три пъти каза папагалът „добро утро“. Толкова беше бъбрив, че можеше осем дена подред да казва „добро утро“, ако Гита не го бе хванала за човката. След това Гита и Хлапич почнаха да разговарят.

Гита разказа на Хлапич, че нейният господар я оставил в едно село, защото била болна. Господарят й отишъл с цирка през две села и един град в трето село и заръчал на Гита да тръгне подир него, щом оздравее.