Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 6

Тя отвори уста да извика, но зъбите ми се впиха в гръкляна й, преди от устните й да излезе и звук. Чу се само къркоренето на въздух и кръв в дробовете й и собствените ми тихи стонове, които не можех да контролирам.

Кръвта беше топла и сладка. Потуши пожара в гърлото ми, уталожи непрестанната болезнена празнота в стомаха ми. Смучех и преглъщах и едва съзнавах какво става около мен.

Чувах същите звуци от Диего — беше хванал мъжа. Другата жена лежеше в безсъзнание на земята. Дори не успяха да гъкнат. Биваше си го.

Проблемът с хората беше, че никога нямаха достатъчно кръв. Стори ми се, че само няколко секунди по-късно момичето пресъхна. Ядосано разтърсих отпуснатото й тяло. Гърлото ми отново пламна.

Захвърлих пресушеното тяло на земята и приклекнах до стената, чудейки се дали ще успея да сграбча припадналото момиче и да хукна, преди Диего да ме хване.

Той вече беше приключил с мъжа. Погледна ме с изражение, което можех да опиша единствено като… съчувствено. Но вероятно се заблуждавах. Не помнех някой някога да бе проявявал съчувствие към мен, така че нямаше как да разпозная емоцията.

— Давай — каза той и кимна към припадналото момиче на земята.

— Шегуваш ли се?

— Неее, засега съм добре. А и имаме време да хванем още някого.

Изгледах го внимателно, за да преценя дали не ми готви някакъв номер, после се стрелнах напред и сграбчих момичето. Диего не се опита да ме спре. Извърна се леко и се загледа в черното небе.

Забих зъби във врата й, без да откъсвам очи от него. Тази беше дори по-добра от предишната. Кръвта й бе съвършено чиста. При русото момиче имаше горчив послевкус от наркотиците — толкова бях привикнала с него, че почти не го забелязвах. Рядкост беше да попадна на чиста кръв, защото следвах правилата да ловувам сред изметта. Изглежда и Диего постъпваше така. Но със сигурност беше подушил от какво се отказва.

Защо го беше направил?

Когато и второто тяло пресъхна, усетих известно облекчение в гърлото. В тялото ми имаше доста кръв. Навярно щяха да минат поне няколко дена, преди болката да се завърне с пълна сила.

Диего продължаваше да чака, подсвирвайки тихичко през зъби. Когато пуснах тялото да падне с глухо тупване, той се обърна към мен и се усмихна.

— Ъъъ, благодаря — казах аз.

Той кимна.

— Стори ми се, че имаш по-голяма нужда от мен. Помня колко трудно беше в началото.

— Става ли по-лесно?

Той сви рамене.

— В известен смисъл.

Спогледахме се за секунда.

— Да вземем да ги изхвърлим в пролива? — предложи той.

Наведох се, хванах мъртвото русо момиче и метнах отпуснатото й тяло през рамо. Понечих да направя същото и с другото, но Диего ме изпревари. Сводникът вече висеше на едното му рамо.

— Хванал съм я — каза той.

Последвах го нагоре по стената, после запрескачахме от трегер на трегер под магистралата. Фаровете на колите долу не успяваха да стигнат до нас. Замислих се колко глупави бяха хората, колко нехайни и се зарадвах, че не съм една от невежите.

Скрити в тъмнината се отправихме към един празен док, затворен за през нощта. Когато стигна ръба на бетона, Диего скочи с тежкия си товар и изчезна във водата. Плъзнах се след него.