Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 5

Полускрит зад завоя на потъналата в синкавочерен мрак уличка, някакъв мъж ругаеше и блъскаше една жена, докато друга жена мълчаливо ги наблюдаваше. По дрехите им реших, че са сводник с двете си труженички.

Точно такива бяха инструкциите на Райли. Да ловуваме сред утайката на обществото. Сред онези, които нямаше да липсват на никого, които не се бяха запътили към дома при очакващото ги семейство, за чието изчезване никой нямаше да докладва.

Така беше избрал и нас самите. И храната, и боговете произлизаха от дъното.

За разлика от някои от другите, продължавах да следвам указанията на Райли. Не защото го харесвах. Подобно чувство отдавна беше изчезнало. А защото нарежданията му звучаха разумно. Какъв смисъл имаше да се вдига шум, че шепа новосъздадени вампири са решили да превърнат Сиатъл в ловно поле? С какво би ни помогнало това?

Преди сама да се превърна във вампир, изобщо не вярвах в съществуването им. А щом хората не вярваха във вампири, явно останалите вампири по света действаха по-умело, така както искаше Райли. Вероятно си имаше причина.

А както току-що бе подметнал Диего, искаше се само малко мисъл и малко търпение.

Естествено, често допускахме грешки и когато Райли прочетеше вестниците, започваше да беснее и крещи, да чупи каквото му попадне, като например безценната система за видеоигри на Раул. После Раул полудяваше, разкъсваше някого от нас и го изгаряше. Райли пък откачаше още повече и конфискуваше всички кибрити и запалки. След няколко подобни сцени Райли докарваше поредната групичка бездомни хлапета, превърнати във вампири, за да заменят унищожените. Цикълът се повтаряше до безкрай.

Диего вдиша през носа си — дълго и продължително — и забелязах как тялото му се променя. Приклекна на покрива, придържайки се с една ръка за ръба. Необичайната му дружелюбност внезапно се стопи и той се превърна в ловец. Разпознавах това състояние и то не ме притесняваше, тъй като го разбирах.

Мозъкът ми изключи. Време беше за лов. Поех си дълбоко въздух, поех аромата на кръвта в човешките тела под нас. Не бяха единствените наоколо, но бяха най-близо. Жертвата трябваше да се набележи, преди да доловиш аромата й. След това вече бе късно да разсъждаваш за каквото и да било.

Диего се спусна от ръба на покрива и изчезна от погледа ми. Приземи се на улицата толкова безшумно, че никой не забеляза — нито сводникът, нито плачещата проститутка, нито другата, която явно беше дрогирана.

Между зъбите ми се процеди ниско ръмжене. Беше моя. Кръвта беше моя. Пламъците в гърлото ми лумнаха и вече не можех да мисля за нищо друго.

Оттласнах се от покрива, завъртях се във въздуха към отсрещната страна на улицата и се приземих до ревящата блондинка. Усещах, че Диего е точно зад мен, затова изръмжах предупредително, преди да сграбча смаяната жена за косата. Придърпах я към стената и опрях гръб там. Отбранителна позиция, за всеки случай.

Но след секунда забравих изцяло за Диего, защото усетих топлината под кожата й, чух туптенето на сърцето й току под повърхността.