Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 7

Плуваше бързо и умело като акула, гмуркаше се все по-дълбоко и по-навътре в черните води на пролива. После изведнъж спря. Беше открил каквото търсеше — огромна, хлъзгава скална буца на дъното на океана, полепнала с морски звезди и боклуци. Вероятно бяхме на повече от трийсет метра дълбочина — за човек тъмнината тук би била непрогледна. Диего пусна телата. Залюшкаха се бавно в течението до него, докато той провираше ръка в пясъка под камъка. След секунда напипа пукнатина и повдигна скалата от мястото й. Беше толкова тежка, че тялото му потъна почти до кръста в глинестия пясък на дъното.

Вдигна глава и ми кимна.

Доплувах до него, като пътьом дръпнах и неговите тела с една ръка. Напъхах русото момиче в черната дупка под скалата, след това второто и накрая сводника. Подритнах ги леко, за да съм сигурна, че са влезли добре, после се отдръпнах. Диего пусна скалата. Тя се заклати леко, докато се пригоди към новото си неравно легло. Диего раздвижи крака, измъкна се от пясъка, после се издигна до горната част на скалата и натисна силно, сплесквайки неравностите отдолу.

Отблъсна се на няколко метра, за да огледа свършеното.

Идеално, казах само с устни. Тези три тела никога нямаше да изплуват на повърхността. Райли нямаше да чуе за тях по новините.

Диего се усмихна и вдигна ръка.

Отне ми цяла минута, докато осъзная, че очаква да ударя ръката му в победоносен жест. Колебливо заплувах към него, докоснах бегло длан в неговата и побързах да се оттласна, увеличавайки разстоянието помежду ни.

Изражението на Диего се смени, после той се изстреля към повърхността като куршум.

Заиздигах се объркано след него. Когато излязох на повърхността, направо се давеше от смях.

— Какво?

В първия момент дори не успя да ми отговори. Най-накрая каза:

— По-нескопосан поздрав не съм виждал в живота си.

Изсумтях подразнено.

— Откъде да знам дали няма да ми откъснеш ръката.

Диего също изсумтя.

— Не бих направил такова нещо.

— Всеки друг би го направил — възразих аз.

— Вярно — съгласи се той и веселостта му внезапно помръкна. — Искаш ли още да ловуваш?

— Искали питане?

Излязохме от водата под някакъв мост и за наш късмет се озовахме точно до двама бездомници, заспали под стари, полуизгнили спални чували върху общ дюшек от вестници. Така и не се събудиха. Кръвта им беше пропита с алкохол, но беше по-добре от нищо. Заровихме и тях на дъното на пролива, но под друг камък.

— Е, аз съм уреден за няколко седмици напред — каза Диего, когато отново излязохме на повърхността в поредния празен док. От нас се стичаше вода.

Въздъхнах.

— Явно наистина става по-лесно, а? А аз ще изгарям наново само след няколко дена. И Райли вероятно пак ще ме прати на лов с изродите на Раул.

— Мога да дойда с теб, ако искаш. Райли обикновено ме оставя да правя каквото искам.

Обмислих предложението му и за момент отново се усъмних. Но Диего определено не приличаше на останалите. С него се чувствах различно. Като че нямаше нужда да си пазя гърба.