Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 4

Ох, как само гореше гърлото ми! Стиснах здраво зъби, за да не запищя от болка.

Диего се стрелна през задръстена с боклуци уличка, а когато стигна задънения й край, се покатери по стената. Забих пръсти в пукнатините между тухлите и се изтеглих след него.

Щом стъпи на покрива, Диего затича, запрескача леко по другите покриви в посока към светлините, които блещукаха над протока. Следвах го плътно. Бях по-млада от него, следователно и по-силна. Добре, че ние по-младите бяхме по-силни, иначе нямаше да преживеем първите седмици в къщата на Райли. Лесно можех да го задмина, но исках да разбера накъде се е отправил, а не ми се щеше той да се окаже зад мен.

Диего тича без прекъсване в продължение на няколко километра. Стигнахме почти до доковете. Чувах го да си мърмори под носа.

— Идиоти! Нима си мислят, че Райли раздава нареждания без причина? Като примерно собственото ни оцеляване? Толкова ли е трудно да проявиш капка разум?

— Хей — подвикнах, — ще ловуваме ли скоро? Направо изгарям.

Диего се приземи на ръба на широкия покрив на някаква фабрика и се извъртя към мен. Отскочих няколко метра назад и застанах нащрек, но той не направи никакво агресивно движение.

— Да — отвърна той. — Исках да се отдалечим от онези малоумници.

Усмихна се дружелюбно, а аз не откъсвах очи от него.

Този тип Диего не беше като останалите. Беше… спокоен, мисля, че това беше точната дума. Нормален. Не сега, но преди е бил нормален. Очите му бяха по-тъмночервени от моите. Явно, както твърдяха слуховете, не беше нов.

От улицата под нас долитаха звуците на нощния живот в бедняшки квартал на Сиатъл. Коли, музика с мощни басове, двама-трима човека, които крачеха бързо и нервно, пиян бездомник, който пееше фалшиво в далечината.

— Ти си Бри, нали? — попита Диего. — От бебетата.

Това не ми хареса. Бебе ли? Както и да е.

— Да, аз съм Бри. Но не съм от последната група. Вече съм почти на три месеца.

— Хитра си за тримесечна — отвърна той. — Малко вампири биха успели да си тръгнат от онази кола. — Каза го като комплимент, сякаш беше искрено впечатлен.

— Не искам да се забърквам с откачалките на Раул.

Той кимна.

— Амин, сестро. Носят само неприятности.

Странен. Диего определено беше странен. Звучеше като човек, който води обикновен човешки разговор. У него нямаше враждебност, нямаше подозрение. Сякаш умът му не бе ангажиран да преценява дали ще е лесно или трудно да ме убие незабавно. Просто си бъбрехме.

— Откога си с Райли? — попитах с любопитство.

— Вече близо единайсет месеца.

— О, значи си по-стар и от Раул.

Диего извъртя очи и изплю струйка отрова през ръба на сградата.

— Да, помня когато Райли доведе този боклук. Оттогава нещата вървят от зле по-зле.

Замълчах за момент. Интересно дали смяташе, че всички по-млади от него са боклуци. Не че ми пукаше. Вече от нищо и от никого не ми пукаше. А не беше и нужно. Както казваше Райли, сега бях Бог. По-силна, по-бърза, по-добра. Никой нямаше значение.

Диего подсвирна тихо.

— Ето, уредихме се. Нужно е само малко мисъл и търпение. — Той посочи надолу, към отсрещната страна на улицата.