Читать «Краткият втори живот на Бри Танър (По романа „Затъмнение“)» онлайн - страница 2

Интересно ми е какви чувства изпитвате към Бри. Тя е толкова незначителен, привидно обикновен герой в „Затъмнение“. От гледната точка на Бела животът на Бри продължава едва пет минути. И все пак нейната история е толкова важна за осмислянето на целия сюжет. Когато четяхте сцената в „Затъмнение“, в която Бела гледа втренчено Бри и я преценява като своето вероятно бъдеще, дали ви хрумна как е достигнала Бри до този момент? А когато Бри отвръща на погледа на Бела, запитахте ли се как са изглеждали Бела и семейство Кълън в очите й? Вероятно не. Но дори да сте се питали, обзалагам се, че така и не сте отгатнали тайната й.

Надявам се в крайна сметка да обикнете Бри, така както я обикнах аз; макар желанието ми да е малко жестоко — знаете, че за нея нещата не приключват добре. Но поне ще научите цялата история. И че нито една гледна точка не е маловажна.

Приятно четене,

Стефани

Заглавието на първа страница надничаше злобно от малкия метален автомат за вестници: СИАТЪЛ ПОД ОБСАДА — ЖЕРТВИТЕ СЕ УВЕЛИЧАВАТ. Тази още не я бях чела. Явно някой разносвач на вестници току-що бе заредил автомата. И за негов късмет вече не беше наоколо.

Страхотно. Райли щеше да побеснее. Трябваше да направя всичко възможно да не съм край него, когато види вестника. По-добре да откъсне ръката на другиго.

Криех се в сенките зад ъгъла на една разнебитена триетажна постройка и се стараех да не се набивам на очи, докато чаках някой да вземе решение. Не исках да срещам ничий поглед, затова се втренчих в съседната стена. На приземния етаж на сградата имаше музикален магазин, който отдавна беше затворил; прозорците бяха изпочупени от вятъра или при някоя улично сбиване и бяха заковани с шперплат. На горните етажи имаше апартаменти — празни, предполагам, тъй като не долавях обичайните звуци на спящи хора. Не беше странно — сградата имаше вид, сякаш ще рухне под напора на първия по-сериозен полъх на вятъра. Онези от другата страна на тъмната тясна уличка бяха в същото състояние.

Обичайната сцена за нощни забавления в града.

Не исках да се обаждам, нито да привличам внимание, но копнеех някой да вземе решение. Жаждата ме мъчеше и изобщо не ме интересуваше дали ще тръгнем наляво или надясно, или ще минем по покривите. Исках да намеря някой нещастник, който да няма време дори да си помисли, че се оказал на неподходящото място в неподходящото време.

За нещастие тази нощ Райли ме беше изпратил навън с двама от най-негодните вампири на света. Май въобще не му пукаше как организира ловните групи. Пък и не се тревожеше особено, че ако изпрати неподходящи хора заедно, не всички ще се приберат у дома. Тази вечер ми се падна Кевин и някакво русо хлапе, чието име дори не знаех. И двамата бяха от бандата на Раул, което автоматично означаваше, че са глупаци. При това опасни. Но в момента на преден план излизаше глупостта им.

Вместо да изберат накъде да тръгнем, изведнъж започнаха да спорят чий любим супергерой щял да бъде по-добър ловец. Безименното русо момче реши да демонстрира качествата на Спайдърмен и се покатери по тухлената стена на алеята, тананикайки мелодията от филма. Въздъхнах ядосано. Нямаше ли да тръгваме вече?