Читать «Завръщането на Интрудър» онлайн - страница 3

След като таксиметровият шофьор отвори багажника, офицерът му плати и извади оттам две тежки парашутни торби. Едната метна на дясното си рамо, а другата вдигна в ръка и закрачи към портала и будката на пазача.

Морякът излезе на дъжда със списък в ръка. Той козирува и каза:

— Съжалявам, сър, но трябва да видя удостоверението ви за самоличност.

Офицерът за пръв път погледна моряка в очите. Беше висок около шест фута, имаше сиви очи и нос, който беше малко голям за лицето му. Той остави торбите на мокрия бетон, бръкна в джоба за портфейла си, извади картата и я подаде на моряка.

Морякът грижливо преписа информацията от удостоверението за самоличност на един лист в бележника си, като се стараеше да предпази хартията от дъжда: „Лейтенант Джейкъб Л. Графтън, Военноморски флот на САЩ“. След това върна картата на офицера.

— Благодаря ви, сър.

— Добре, моряче — отвърна лейтенантът.

След като прибра документа, той постоя няколко минути в мълчание, приковал очи в кораба, без да обръща внимание на дъжда. Накрая отново погледна към моряка.

— Първо плаване?

— Да, сър.

— Откъде си?

— От Айова, сър.

— А-ха.

След като хвърли последен поглед нагоре към самолетите на полетната палуба, офицерът посегна към торбите си. Отново сложи едната на дясното си рамо и взе другата в лявата си ръка. По висенето на торбите морякът предположи, че всяка от тях тежи поне петдесет паунда. Въпреки това офицерът като че ли не изпитваше особени затруднения при носенето им.

— Айова е далеч оттук — тихо отбеляза лейтенантът.

— Да, сър.

— На добър час — каза той и се отдалечи.

Забравил за дъжда, морякът стоеше и гледаше след офицера.

Не само Айова... всичко беше далеч. Корабът, огромният океан, Хаваите, Хонконг, Сингапур, Австралия — ето какво му предстоеше. На сутринта щяха да отплават. Оставаше още само една нощ.

Морякът се прибра в будката, затвори вратата и започна да си подсвирква.

След час лейтенант Джейк Графтън най-после намери новата си двуместна каюта и стовари там торбите. Съседът му — също пилот от Флота — отсъстваше, но по всичко личеше, че се е настанил на долното легло.

Джейк се покатери на горното легло и се изтегна.

Първото му наземно назначение бе продължило само пет месеца. За човек, прекарал три години в корабна ескадрила, участвал в две бойни плавания, беше приключило бързо. Сега той отново излизаше в открито море, този път — с ескадрила от авиацията на Морската пехота.

Аматьорска работа! Работа за тъпанари!

И как можа да изпадне дотам?

Е, цялата бъркотия се започна преди около три седмици, когато отиде до Чикаго да се види с Кали.

Джейк затвори очи и спомените изпълниха съзнанието му. До ушите му долитаха приглушените звуци на кораба.

— Познаваш ли Чикаго? — попита Кали Маккензи.

Беше петък, 11 часа сутринта, и те се движеха по магистралата от летище О’Хеър към града. Кали седеше зад волана.

Джейк, който седеше до нея, се облегна, усмихна се и отговори:

— Не.

Тя хвърли поглед към лицето му. Нейното лице все още пламтеше от дългата страстна целувка, с която Джейк я бе посрещнал на портала под одобрителните погледи на пътниците и охраната. След това те минаха през фоайето, хванати за ръце. Сега зеленият сгъваем гардероб с дрехите на Джейк се намираше в багажника на колата. Бяха изминали най-лошата част от пътя от О’Хеър.