Читать «Вихрен свят» онлайн - страница 7

Изправи се, вятърът го връхлетя с ужасна сила. Пръстите на краката му се вкопчиха в снопче жилави клонки, ръката му се размаха като семафор:

— Ей! Птицо-сабя! Месо, болнаво месо!

Харп изръмжа от отвращение.

Звярът положително щеше да го види, особено пък като размахваше тази ярка алена блуза. „Вероятно ще я изпуснем и всичко ще се размине“, помисли с надежда Гавинг, но въпреки това спря и свали въжето от гърба си. Никога не би си позволил да прояви страх на първия си лов. Зарови се в гъсталака, заби кука в здраво дърво и закрепи въжето към нея. Средата остана увита около кръста му. Никой никога не си позволяваше да изгуби въжето — единствен шанс за спасение при случайно пропадане в небето.

Звярът очевидно не ги виждаше и Лейтън изруга. После побърза да закрепи собственото си въже. Работният му край представляваше абордажна кука — твърдо дърво от края на клона. Вдигна куката високо над главата си, изкрещя от напрежение и я хвърли.

Птицата-сабя най-сетне ги видя. Разтворила уста и размахала триъгълната си опашка, тя се опита да заобиколи ствола и да ги докопа. Сигурно умираше от глад. Едва сега Гавинг си даде сметка, че и друго живо същество може да гледа на него като на месо.

— Може и да се получи — намръщи се Харп. — Ако имаме късмет, току-виж се размазала в ствола…

Птицата-сабя с всеки изминал момент ставаше все по-голяма — по-голяма от човек, по-голяма от колиба, само уста, крила и опашка. Опашката беше полупрозрачна ципа, заобиколена от кости с назъбени краища във вид на буквата „V“. Какво правеше толкова далеч? Птиците-саби се хранеха с животните от реещите се горички и рядко можеха да се видят тук, толкова близо до Вой. Съществото наистина изглежда изнемощяло, помисли си Гавинг. Вероятно поради меката зелена пелена над третото му око.

Този мъх представляваше зелено паразитиращо растение, което расте върху животни и ги изсмуква до смърт. Нападаше и хора, всеки го хващаше рано или късно, някои повече от веднъж. Но хората се сещаха да седят на сянка и това беше достатъчно: мъхът увяхваше и умираше.

Лейтън може би е прав. Рана на главата, объркано чувство за посока… И ето, към тях лети планина от месо, голяма колкото дългата колиба на ергените. Огромна и очевидно гладна планина, разтворила широка паст, запълнена с остри зъби. Въжето на Харп изсвистя край. Гавинг и го изкара от вцепенението. Зърнал Лейтън, който трескаво развиваше своето въже, той замахна и хвърли оръжието си.

Птицата-сабя се стрелна напред с невероятна бързина и схруска като дребна мръвка харпуна на Гавинг. Харп изкрещя. Гавинг замръзна за миг, после пръстите му се вкопчиха в клонаците. Започна да събира въжето, бавно и с безкрайно внимание. Беше я уловил.

Звярът не се опитваше да избяга, а напротив — напираше към тях. Куката на Харп се плъзна по туловището му и отскочи встрани. Харп дръпна към себе си, като се опитваше да закачи птицата, но отново пропусна. Започна да събира въжето за нов опит.

Потънал до мишниците в клонките и памука, Гавинг стискаше въжето с всичка сила. Заковал поглед в звяра, като че ли търсеше контакт с безпощадния убиец. Той изрева: