Читать «Вихрен свят» онлайн - страница 5

От усилващото се свистене на вятъра разбра, че са близо. След минута-две главата му изскочи на открито.

Слънчевите лъчи режеха като с нож очите му, все още зачервени от алергичния пристъп сутринта. Винаги го удряше в очите и синусите. Извърна глава, подсмръкна и зачака зрителната адаптация. След това, тръпнещ от нетърпение, погледна нагоре.

Според въртенето на слънцето около Вой, Гавинг беше на четиринадесет години. Досега не беше напускал Туфата на Куин.

Стволът се издигаше право нагоре спрямо Вой. Приличаше на безкрайна и огромна кафява стена, която постепенно се стесняваше до формата на цилиндър, а после се превръщаше в тънка линия и чезнеше на запад, към зелената безкрайност… Далечната втора туфа.

Кафяво-зелен облак се простираше под него. Погледна на изток, вятърът разроши дългата му коса. От мястото си можеше да види как клона напуска зелената си обвивка и продължава още половин километър напред: една тънка и крехка пръчица.

Главата на Харп се подаде на повърхността, после моментално се скри, посрещната от ураганния вятър. Лейтън зад него стори същото. Гавинг се въоръжи с търпение и зачака. Не след дълго главите отново се показаха. Лицето на Харп беше широко, скулесто, животинската му сила бе полуприкрита от златиста брада. Лейтън имаше удължено лице, мургава кожа и къдрава черна коса.

— Можем да изпълзим на завет до ствола — извика Харп. — От източната страна, само там ще се спасим от проклетия вятър!

Въздушните маси връхлитаха неизменно от запад, със скоростта на ураган. Лейтън вдигна ръка пред очите си и изрева:

— Не става! Храната може да дойде само с вятъра!

Харп започна да си пробива път към него, Гавинг сви рамене и стори същото. Искаше му се поне за малко вятърът да не го брули. Харп беше най-възрастен между тримата — с десет години повече от Гавинг и Лейтън. Това по принцип го превръщаше в началник, но на практика не беше така.

— Както виждаш храна няма, значи е по-добре да се крием зад ствола — рече Харп. — В момента е сухо, но никой не ни гарантира, че ще бъде все така. Ами ако изведнъж в дървото се блъсне езерце?

— Какво езерце, за Бога? Около нас няма нищо, тъй като се намираме прекалено близо до Вой. Ти самия си казвал това, Харп.

— Стволът ни скрива половината гледка — меко отвърна Харп.

Светлото петно в небето — слънцето бавно се носеше под западния край на туфата. В тази посока нямаше езерца, облаци, реещи се горички… Нямаше нищо друго освен синьо-бяло небе, разделено от бялата линия на Мъгливия пръстен. Още по-нагоре се виждаше някакво разлято тъмно петно. Сигурно беше Голд.

Като погледнеше нагоре той можеше да види повече. Далечни облаци, които се въртяха в бурен въртоп. Блестящо петно, което наистина можеше да бъде езерце, но изглеждаше по-далеч дори от зеления връх на дървото-интеграл. Нямаше да има никакво наводнение.

Когато стана последното наводнение, Гавинг беше едва на шест години. Въпреки това помнеше ужаса и паниката, хаотичното бягство. Племето се беше настанило в дупки на изток по клона, сгушено в крехката зеленина, където туфата преминаваше в дърво. Спомняше си рева, който заглуши вятъра, и масата от клони, които буйно се клатеха. Баща му и двама ловци-чираци не бяха предупредени навреме и водата ги отнесе в небето.