Читать «Вихрен свят» онлайн - страница 19

Движението по ствола беше различно от движението по клона. Тук кората беше дебела няколко метра. Гръбначни клони липсваха. Пукнатините често бяха толкова големи, че човек можеше да се скрие в една от тях. Но имаше и малки, които улесняваха захващането.

Гавинг не беше свикнал да ходи със сандалите-котки. Принуди се да размахва крака, сякаш за ритник. В противен случай проклетите сандали заплашваха да се изплъзнат. Раницата го теглеше назад, сякаш искаше да го обърне. Дали не трябва да я закрепи по-ниско? Помагаше му единствено приливът. Притискаше тялото му не само надолу, но и към самия ствол.

Образования вървеше добре, но от устата му излиташе напрегнато пъшкане. Вероятно беше изгубил твърде много време за учене. Гавинг забеляза, че неговата раница е по-голяма от тези на останалите. Дали не носеше нещо друго освен екипировката?

Мерил не носеше торба, имаше само въже. Използвайки единствено здравите си ръце, тя успяваше да не изостане. Макар и само с един крак, Джиован изпреварваше дори Клейв, независимо от факта, че устата му беше сгърчена от болка.

Джаян и Джини, намиращи се на дебелата кора точно над Гавинг, изведнъж се спряха. Погледнаха надолу, после се спогледаха, сякаш щяха да заплачат. Неочакван пристъп на носталгия стисна гърлото на Гавинг. Изведнъж му се прииска да си е у дома, в колибата на ергените, да се изпъне в леглото и да зарови лице в зелената стена…

Близначките подновиха изкачването си, Гавинг ги последва.

Движим се добре, помисли си Клейв. Но безпокойството за Мерил не го напускаше. Тя ги бавеше, но поне се стараеше. Някъде към средата на ствола, тя несъмнено щеше да открие, че е по-лесно да се движи само с помощта на ръцете си. Там притегляне липсва, предметите се реят свободно без опасност от падане. Поне така твърдеше Учения.

Само Алфин продължаваше да седи сред последните клонаци на туфата. Клейв очакваше да има проблеми с него, но не такива. Прехвърлил четиридесетте, но все още стегнат и здрав, Алфин беше най-възрастния в екипа. Дали не е време да жегне честолюбието му?

— Имаш ли нужда от сандали-котки, Алфин? — провикна се той.

Алфин избра един от възможните няколко отговора:

— Може би.

— Ще те изчакам — спря на място Клейв, отвори раницата си и подвикна към Джиован: — Поеми водачеството!

Алфин се изкатери до него. Изражението му беше мрачно, очите — полузатворени. Нещо не беше наред.

— Надявах се да поддържаш поне темпото на Мерил — промърмори Клейв и му подаде сандалите.

Алфин ги пое и започна да се обува.

— Има ли някакво значение? — изръмжа след известно време той. — Всички сме обречени. Това обаче едва ли ще помогне на онзи трупоносец! Очевидно търси начин да се отърве от недъгавите…

— Кой?

— Председателя, нашият мил Председател! Но той забравя, че когато хората започнат да умират от глад, те ще изритат не само него, но и всеки друг управник. Той прогони недъгавите — тези, които не биха могли да му навредят… Но да видя за какво ще се хване, когато бъде изритан в небето!

— Нима и мен слагаш в бройката на недъгавите? — усмихна се Клейв. — Тогава защо не опиташ да ме изпревариш нагоре по ствола?