Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 40

— Това последното прозвуча почти като нечий смях — едва успя да му каже Арлата.

Дилвиш изви тяло така, че да не бъдат изложени на пламъците, и погледна назад. Огнен, човекоподобен силует с грива от пламтяща коса, се извисяваше над безцветната, камениста земя, която току-що бяха напуснали; очертанията все още бяха видими през полуматериалната форма. Дясната ръка на фигурата бе издигната до необозрима височина и в нея държеше гигантска пламтяща купа, от която изтръскваше огнените листа, които се стелеха над земята.

— Права си! — извика Дилвиш. — Това е елементалий, при това най-големият, който някога съм виждал!

— Можем ли да направим нещо?

— Никога не съм се справял особено добре с елементалиите, освен може би със земните. Но това отпред наистина прилича на вода.

— Да, така е.

Те извиха встрани. Наметалото на Дилвиш димеше на няколко места. Той долови също и мириса на горящ конски косъм, а освен това Стормбърд все по-често изцвилваше остро.

— Само Господ знае какво може да има в тази вода — извика Арлата, когато стигнаха до нея — тъмна, с проблясъци от отразяващата се иззад тях светлина, — но не може да е по-зле от това, да бъдеш жив изгорен.

Дилвиш не отговори, а се впусна да гаси пламъците, които валяха върху тях. Друг прилив на ревящи изблици смях отекна отгоре, този път много по-близо. Дилвиш се огледа отново и забеляза, че сега елементалият бе почти над главите им — и още докато го гледаше, съществото наклони купата и непрекъснат огнен поток се проточи върху им като ярък мед.

— Напред! Готви се да излее всичкото! Точно върху нас! — изкрещя той.

Арлата извика нещо на Стормбърд и конят напрегна последни сили, подскачайки напред като една от онези големи бели котки от снежните полета. Огньовете паднаха непосредствено зад копитата му и заромоляха. Дилвиш хвана тежките си ръкавици и започна да удря по опашката на Стормбърд — по двете места, които огънят бе обхванал.

Сега около тях се носеше само плискането на вода, конят забави ход и Дилвиш усети краката си подгизнали до колене. Закачи ръкавиците на колана и прехвърли наметалото зад раменете си, защото огненият дъжд бе престанал.

Заджапаха напред, но езерото не ставаше по-дълбоко. След малко стана дори още по-плитко, макар че дъното се заблати. Водата продължаваше да е тиха и много студена. Когато Дилвиш отново погледна назад, видя, че елементалият се бе оттеглил в застиналата, бледа каменна гора и само пламтящата му, вееща се грива и сияйни рамене се виждаха, докато се отдалечаваше.

Дилвиш не можеше да си обясни усещането, че нещо не е наред, докато не осъзна, че макар пламъците да бяха угаснали, светът не изглеждаше по-тъмен от преди. Всъщност, като че ли просветляваше. Той огледа небето и установи, че луноподобното слънце бе станало по-ярко. После, като погледна напред, видя, че земята е още по-светла и близо до водата бе придобила перлен отблясък. Измъквайки се от сумрака, светът започна да изсветлява с почти всяка тяхна джвакаща крачка. Мъгливите очертания на Вечния Замък изведнъж изпъкнаха уголемени, точно отпред и отгоре; прозорците му напомняха тъмните очи на гигантско насекомо.