Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 38

— Помогни ми! — извика Дилвиш, напрягайки сили, без дори да погледне към мястото, където сега бе застанало момичето и отмяташе коси от лицето си. — Не трябва да го оставим да падне! Бързо!

Само за миг тя се оказа до него, гърбът й подпря лявата страна на Блек.

— Стормбърд, приближи се внимателно — каза тя на изискан елфски език.

Белият кон се приближи.

— Заобиколи — тя го насочи с глава и се плъзна към Дилвиш.

Конят отстъпи назад и се обърна.

— Подложи рамо там, където е моето! Опри се!

Конят се придвижи и пое част от теглото на Блек върху себе си. Момичето се извърна към Дилвиш, като премина на обикновен език:

— Сега какво?

— Сега надолу, към земята, много внимателно, да не се разпадне — отвърна Дилвиш, като за първи път от много години насам заговори на елфски език.

Тя се вгледа в лицето му за секунди, после кимна.

Отне им няколко минути и един почти катастрофален миг, докато положат Блек странично на земята.

— Не разбирам какво става — каза момичето. — Преди малко си стоях там, а сега е нощ и ти изникваш от никъде, крепейки статуята на… май не е точно кон, нали?

— Не е — отвърна Дилвиш и се обърна към нея. — Не, февера, не е.

Девойката изправи глава и присви очи.

— Кой си ти? — запита тя.

— Не можеш ли да ме познаеш?

— Аз съм Арлата от Маринта. Февера е името на баба ми.

— … от рода Мирата? — запита Дилвиш.

— Същият. Кой си ти?

— Все още ли е жива?

— Вероятно. Преди няколко години замина за Сумрачните земи. Ти явно познаваш семейството, но…

— Прости ми. Аз съм Дилвиш от Селар.

— Ти? Онзи, за когото се говори, че някога е бил превърнат в камък?

— Същият.

— Това вярно ли е?

— Че съм бил камък? Тялото ми наистина беше. Но духът ми бе другаде. А пък и ти самата бе статуя допреди малко. Не точно каменна, но от някаква стъкловидна материя — точно какъвто е конят ми сега.

— Не разбирам.

— И аз не го разбирам напълно. Един чародей на име Уилиънд някак си те съживи, като прехвърли магията върху Блек. Ти чувала ли си за такъв човек?

— Уилиънд? Не, никога не съм чувала. Значи съм била статуя?

— И ти и твоят кон. Стояхте ей там — той махна. — Изобщо ли не си спомняш какво се случи?

— Не — тя бавно поклати глава. — Последното, което помня е, че слязох от коня да си почина малко, преди да продължа. Тъкмо бях слязла, когато звукът на вятъра стана особен. После ме удари нещо като вълна и ми стана необичайно студено. Тогава дочух гласа ти, който идваше до мен като в дълбока дрямка или припадък. Съжалявам, че конят ти се оказа цената за моето пробуждане.

— Ти нямаше кой знае какъв избор в случая.

— И все пак, ако има нещо, което мога да направя…

— Дори не го споменавай! Точно такива думи от моя страна станаха причина за всичко, което последва. Продължи да говориш по този начин и ето ти го Уилиънд, готов да те преобрази отново.

Той погледна към небето. Тя проследи погледа му.

— Луната е странна — изрече тя накрая.

— Това е слънцето.

— Какво?

— Всъщност не е нощ. Мракът е неестествен. А замъкът — посочи той — е нататък.

Тя се обърна.

— Не мога да го видя.

— Повярвай ми!