Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 39

— И сега какво ще правим? — запита тя. — Изучавала съм Умението, но не знам начин да съживя… — тя кимна към Блек — онова там. Какво е той?

— Тази история е прекалено дълга — отвърна Дилвиш — и каквото станало, станало. И все пак не знам какво да правя. Не мога да го оставя така, не мога и да те пусна сама.

В този миг една-единствена дума проехтя от вцепененото гърло на Блек:

— Върви!

Дилвиш се извърна, коленичи и допря глава до тази на Блек.

— Ти чуваш! Ти можеш да говориш! — извика той. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Последва тишина, колкото сърцето да отбие няколко удара, и гласът на Блек прозвъня отново:

— Върви!

Дилвиш се надигна и се обърна към Арлата.

— Обикновено той знае какво говори — каза той, — но сега се чувствам по-зле, от когато и да било. По никакъв начин не бих могъл да кажа какви други беди ще се изсипят, за да му причинят още неприятности.

— Но той трябва да притежава интелект, щом говори, и някакви сили, различни от нашите, щом може да го прави при такива обстоятелства.

— И двете предположения са верни — отвърна Дилвиш. — Той е магическо създание. Знае неща, недостъпни за нас. Не знам. Всъщност, той може да усеща еманации на Туалуа преди още вълната да е ударила, и сега се чудя дали не ни предупреждава точно за това.

— Тогава какво ще правим?

— Мисля, че трябва да постъпим, както казва и да се махнем от тук.

Дилвиш се обърна и посочи с ръка.

— Яхни коня си и тръгвай към замъка! Аз ще те следвам пеша.

— Стормбърд може да носи и двама ни.

Тя тихичко заговори на коня, той се приближи и застана пред тях.

— Яхни го!

— Така само ще ви забавя — отвърна Дилвиш.

Тя поклати глава.

— Заедно ще имаме по-добър шанс. Сигурна съм. Качвай се!

Дилвиш се подчини и тя го последва. Поведе Стормбърд на северозапад. Дилвиш се огледа назад, към мястото, където Блек лежеше неподвижно като леден блок.

Докато яздеха, небето притъмня, бледото, клонящо на запад слънце се забулваше все повече и повече. Яздиха няколко минути, като набързо подминаха още две блестящи човешки статуи, в които Дилвиш се загледа, само колкото му бе необходимо да установи, че нито едната не е на Уилиънд. Разстоянията между призрачните каменни образувания започнаха да се увеличават. Слоят талк изтъня и шумът от копитата на Стормбърд вече се чуваше ясно.

Неочаквано пеещите ветрове утихнаха. Далеч напред се появи обширна открита местност. Там земята бе по-тъмна и леко набраздена. Ходът на Стормбърд се ускори миг преди да усетят резките вибрации, последвани от ярка експлозия високо над главите им. За няколко секунди небето изсветля, като да беше ден, и после отново се смрачи.

Малко пред тях пътят се освети още веднъж, този път от дребни огнени езици, които започнаха да се сипят като сняг.

Отначало пламъците валяха само отпред и вдясно, но скоро се оказаха над тях и Дилвиш вдигна наметало да загърне Арлата и себе си. Стормбърд тихо изцвили, присви уши назад и се втурна към върховете, покрай които оставаше да преминат.

— Онова сияние пред нас — изкрещя Дилвиш. — Вода ли е?

Отговорът на Арлата, ако изобщо имаше такъв, се загуби сред множеството експлозии, които последваха някъде отзад и отгоре. Падащите пламъци станаха по-големи и по-мощни.