Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 41

— Сега мога да видя брега — обяви Арлата. — Не е чак толкова далеч. Стормбърд може да си почине…

За първи път Дилвиш усети всички места, където телата им се докосваха.

— Ти си бил воин, нали? — запита тя.

— За известно време.

— Не само преди. Имаше малко работа през последните няколко години.

— Да. Ние победихме и аз приключих с всичко това. След последната битка започнах собствено разследване. Понякога спирам и се захващам с всичко, което ми попадне под ръка, попълвам си запасите и продължавам.

— И какво е онова, което търсиш?

— Човекът, който ме превърна в камък и ме изпрати в Ада.

— Кой може да е това?

Дилвиш се изсмя.

— Защо иначе бих се озовал в този кошмар? Естествено, че е човекът, чийто замък лежи пред нас.

— Джел… старият магьосник? Чух, че е умрял.

— Не е — все още.

— Така че ние с теб не сме съперници за властта над Туалуа?

— Туалуа е твой. Просто ми остави господаря му.

— Очевидно възнамеряваш да го убиеш.

— Разбира се.

— Може напразно да си губиш времето. Поразпитах, преди да тръгна насам. Според Уишлар от Блатата, той сега не е тук. Уишлар даже почувства, че може да е мъртъв.

— Че Уишлар още ли е жив? Познавах го, когато бях момче. Все още ли е в Бан-Селар?

— Да, макар че тази област бе анексирана от Орлет Варгеш и вече никой не използва старото име. Ох, тя май принадлежеше на твоя род, нали?

— Да. Когато приключа с това тук, ще уредя и този въпрос. Ако видиш този… Орлет… преди мен, кажи му какво съм решил.

— Дилвиш, ако наистина онзи, когото търсиш, се окаже сред тези стени, имам чувството, че може и да няма връщане вкъщи.

— Много е вероятно да си права. Но ще ми е приятно да опитам, ако това ще го завлече заедно с мен.

— Често съм чувала да се говори, че омразата е саморазрушителна. Сега вече вярвам в това.

— Харесва ми да мисля, че ако успея, ще е добре за още много други, освен за мене.

— Но и да не беше така, пак би опитал, нали?

— Да.

— Разбирам.

Стормбърд забави ход, когато наближиха брега.

— Блек трябваше да ми помогне в това отношение. Срещнах го в Ада. Но дори и без него знам, че сега Джелерак е по-слаб от когато и да било. Освен това притежавам оръжия, които смятам, че са напълно достатъчни за задачата ми.

Стормбърд издаде продължителен цвилещ звук и спря, задъхвайки се.

— Той е на края на силите си — каза Арлата, като слезе от коня. — Да го отведем до брега.

— Добре — отвърна Дилвиш, като прехвърли крак и слезе долу. — Трябва да бъде изтрит, ето, вземи наметалото ми. Бихме могли да си починем за малко…

Цвиленето продължи. Сега конят сякаш се съпротивляваше, от устата му излизаше пяна.

— Аз…

Дилвиш затъна в калта. Опита се да се изтръгне, но не успя.

— Е, не! Да стигна чак дотук… — изхълца Арлата, поглеждайки напред, където яркото слънце грееше над чистия пясъчен бряг, където тревите се полюшваха, а ивици сини и червени цветя потрепваха в полето.