Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 42

Тя склони глава и Дилвиш дочу ридание.

— Не е честно — промълви отчаяно.

Дилвиш се напрегна, наведе се напред, обгърна я с ръце.

— Какво правиш?

Той се повлече, напрегна се да стане. Бавно започна да се надига. Водата около тях помътня. По повърхността й се пукаха мехури. Тя се издигна нагоре, докато Дилвиш потъваше.

— Хвани се за Стормбърд — каза той, като изви тяло. — Качи се на него.

Арлата протегна ръце, сграбчи гривата на коня с лявата си ръка и прехвърли дясната през гърба му. Все още затъвайки, Дилвиш я бутна, издигна я нагоре и напред. Девойката се прехвърли през гърба на коня, преметна калния си, мокър крак и се изправи.

— Почини си. Събери малко сили — каза Дилвиш, — после плувай към брега.

— Арлата заговори на Стормбърд и го погали. Треперенето му престана. Успокои се. Тя се наведе настрани и протегна ръка към Дилвиш. Разстоянието между тях бе прекалено голямо.

— Няма смисъл — каза той. — Няма да ми помогнеш по този начин. Но щом стигнеш брега, ще видиш няколко дървета отляво… Използвай меча си, за да отрежеш дълъг клон. Донеси го.

— Добре — каза тя и разкопча наметалото си. Спря се и го огледа. — Ако хванеш единия край, може да успея да те изтегля.

— Или пък аз ще те дръпна обратно. Не, Опитай от брега. Като че ли ставам по-стабилен.

— Почакай… Ами ако нарежа наметалото си и вържа ивиците? Би могъл да се хванеш за единия край и да го завържеш под мишниците си. Ще доплувам до брега с другия му край и ще се опитам да те издърпам веднага, щом намеря опора.

Дилвиш бавно кимна.

— Може и да стане.

Тя извади меча си и започна да реже на ивици широкото наметало.

— Сега се сетих, че съм чувала за теб — каза тя, докато работеше — като за някой, живял много отдавна. Странно е — сега те виждам тук и научавам, че си бил влюбен в баба ми.

— Какво си чувала за мен?

— Че си певец, поет, танцьор, ловец. Не си представях така човека, който е бил Полковникът на Армиите от Изтока. Защо изостави всичко и се впусна в такъв живот? Баба ми ли бе причината?

Дилвиш леко се подсмихна.

— Или страстта към скитането? Или и двете? — каза той. — Беше много отдавна. Спомените закърняват. За какво ти е силата, заложена в онази купчина шарени скали пред теб?

— С нейна помощ бих могла да направя толкова добро! Светът е пълен със злини, които само чакат да бъдат поправени.

Тя свърши с рязането и прибра меча си в ножницата. Започна да връзва краищата.

— И на мен понякога ми е идвало на ум — каза Дилвиш. — Дори на няколко пъти се опитах да поправя някои. Но светът май си остана почти същият, какъвто си беше.

— Дошъл си да опиташ отново.

— Предполагам… Но не мога да се самозалъгвам. Чувствата ми не са еднозначни. При мен става въпрос много повече за отмъщение, отколкото за ликвидиране на злото в света.

— Понякога си мисля, че е по-сладко, когато се комбинират.

Дилвиш се изсмя дрезгаво.

— Не. Моите помисли не са чак толкова чисти. По-добре е изобщо да не ги знаеш. Чуй ме, дори да придобиеш силата, която търсиш, и опиташ да направиш нещата, които си намислила, това ще те промени…

— Очаквам го. Надявам се.