Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 24

— Прилича на водовъртеж… — каза Дилвиш и извърна глава да погледне назад.

И там също нещата се движеха в обратна посока. Само че…

— Поне сме по-близо до външния край, отколкото до центъра — каза той. — Добре ще е по-бързо да се измъкваме.

Блек отстъпи назад и остана изправен няколко дълги секунди. После се приведе тежко към земята и извърна лице на север. Раздвижи се и пресече кръга, който ги пазеше.

— Това може да се окаже от полза — предположи той. — Носим се на запад, докато напредваме към въртящият се отвор. — Когато напуснем тази бъркотия, ще сме по-близо до нашата цел.

Той ускори ход.

— Звучи добре — каза Дилвиш — но се чудя…

— Какво?

— Когато стигнем до ръба — там това възвишение свършва и започва стабилна земя…

— Да, разбирам какво имаш предвид.

Блек препусна още по-бързо.

— Напред като че ли цари безпорядък — отбеляза конят като се надигна отново.

Те препуснаха към тъмната ивица в далечината. Блуждаещи кълба мъгла преминаваха покрай тях. Дочуха нисък ръмжащ звук.

— Изглежда доста широко.

— Да.

Вибрациите ги застигнаха. Пред тях кипеше река от триещи се скали и кал като врящ котел. С наближаването им шумът се усили. Земята под копитата на Блек се затресе и започна да потъва. Той забави ход и накрая спря на около петнадесет стъпки от мястото, където неразборията бе започнала.

Дилвиш слезе от коня и бавно тръгна напред. Внезапното пропадане и издигане на земята го хвърли настрани, но елфовите ботуши запазваха равновесието му. Някакъв пън прелетя през вихъра сякаш на гребена на хоризонтална лавина. Сблъска се с тъп удар в един по-бавен камък, преобърна се и пред очите му бе нацепен на трески. Като се приведе, Дилвиш сграбчи камък колкото човешка глава и го вдигна до раменете си. Метна го напред. Камъкът подскочи няколко пъти, преди да бъде отнесен от свлачището. Дилвиш изчака малко, като нагаждаше стъпките си според нагъването на земята, после хвана друг камък и повтори действията си. Резултатът бе същият. Пристъпи напред. Няколко канари прелетяха покрай него. Огледа се нагоре и наляво, където замъкът сякаш бавно се преместваше хоризонтално от ляво на дясно. Дилвиш направи още две крачки и отново спря.

— Може и да успееш — извика Блек, — ако добре прецениш времето. Ще следя най-сигурните опори и ще ти ги казвам. Елфовите ботуши ще те носят.

Мъжът поклати глава и се върна обратно.

— Не — каза той, яхвайки го отново. — Трябва да отидем заедно.

— Много е далеч, за да скоча дотам.

— Тогава ще изчакаме нещо голямо да мине насам.

— Рисковано е. Но като че ли ще се окаже единственият начин. Добре.

Блек отстъпи отново и се взря нагоре.

— Не виждам нищо подходящо.

Той се завъртя на задните си крака, докато застана отново с лице към посоката, откъдето бяха дошли.

— Виждам мястото, което напуснахме. Сега е много по-близо до дупката.

— Аз пък виждам да идва една голяма скала.

Блек се обърна и приклекна почти незабавно. Сега замъкът бе точно пред тях.

— Хвани се много здраво — каза Блек. — Ако падна, опитай се да скочиш от гърба ми и продължавай да вървиш.