Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 22

— Вълната не е единична — отвърна Блек. — Трябваше да премина преди следващата да достигне мястото.

— Ясно. Тогава може малко да си починем и да изберем най-добрия път.

— Но не задълго. Този хълм скоро ще изригне и ще се превърне в кален вулкан. Но аз вече съм определил посоката ни поне на първо време. Явно ще е най-добре да се придържаме вдясно, докато слизаме.

Дилвиш усети вибрациите под тях.

— Може би ще трябва да тръгваме.

— Погледни Вечния Замък — каза му Блек, като се взираше напред.

Дилвиш хвърли един поглед нататък.

— Място извън времето — продължи Блек. — Отдавна ми се искаше да го видя.

Тътнежът под земята стана по-отчетлив.

— Ей… Блек…

— Построен е от самите Стари богове с някаква вълшебна цел. Говори се, че предназначението му е да обхване цялото време. Чувал съм, че се променя, но е неразрушим…

— Блек!

— Какво?

— Мърдай!

— Извинявай! — каза той. — Бях се унесъл. Естетика.

Като наведе глава, Блек се гмурна в мъглата надолу по хълма. Очите му светеха като жарава. Сега земята постоянно се тресеше и от това, което можеше да се види, Дилвиш забеляза процепи, които се разширяваха. Кълба дим се виеха от тях и се смесваха с мъглата. Отново ги завяха ветрове, макар и не толкова силно като преди.

Докато подскачаше сред огромни, кубични зелени скали по начин не много присъщ на кон, Блек твърдо се придържаше вдясно. Земята се изравни и мъглата се разкъса на парцали. До тях достигна звука на страхотна експлозия и пръски вряща кал се посипаха наоколо, но само няколко паднаха върху им.

— За в бъдеще — отбеляза Дилвиш — бих предпочел да не минаваме толкова напряко.

— Извинявай — отвърна Блек, — бях хванат в прелестен миг.

Той прескочи стената от пламъци, изпречила се пред тях, и известно време препуска успоредно на коритото на черна кипяща река, минаваща през каньон, където писъци, прекалено пронизителни, за да са от човешко естество, изпълваха въздуха. По брега се полюшваха, съскаха и пращяха черни цветя. Малки блещукащи точици се носеха над тъмните води и гърмяха с мек пукащ шум, като изпускаха пагубна смрад сред дъжд от искри. Земята продължаваше да се тресе и на места тъмните води се плискаха извън бреговете си, като омазваха скалите и земята наоколо с лепкави катранени петна. Крилато създание с маймунско лице и с големината на едра птица полетя към тях, грачейки, с извадени нокти. Дилвиш замахна няколко пъти към него, но то избегна острието му. Накрая мина много близо до главата на Блек. Той дъхна пламък и то рухна на земята, за да бъде стъпкано.

Реката изчезваше в димяща пещера, откъдето ехтяха писъци. Земята пред тях се разцепи и Блек прескочи бездната. Тя се затвори със стържещ звук и от едно възвишение отляво върху им се посипаха камъни и пясък.

Далечният излаз от каньона бе забулен зад завеса от сини пламъци. Дилвиш се уви по-добре в наметалото си и Блек ускори ход. Докато препускаха, конникът потръпна от силен студ, а не от жега, както беше очаквал. Като погледна надолу, той откри, че и двамата бяха придобили наситен кобалтов цвят. Усещаше крайниците си схванати и крехки.