Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 23

— Ще премине! Ще премине бързо! — извика Блек.

И то наистина премина, някъде при един обгърнат в жълти облаци бряг, но не беше толкова скоро. Стояха, треперейки в защитния кръг, който Блек беше направил, а цветът и сковаността бавно ги напускаха. Тук почти нямаше вятър. Дилвиш размърда пръсти и разтри ръце и мускули.

— Дотук беше лесното — отбеляза Блек след малко.

— Надявам се, че се шегуваш.

Блек разрови земята с разцепено копито.

— Не — отвърна той. — Опасявам се, че еманациите са по-силни близо до центъра на нещата.

— Имаш ли някакъв план как да атакуваме това място?

— Приложил съм всички защитни заклинания, които знам — каза той, — но това може да бъде само едната страна на защитата. Туалуа, който сънува и вътрешно страда, е много по-силен от мен и че при директен сблъсък ще надделее. Трябва да разчитам на възприятията си, на бързината си и на общата ни сила и находчивост.

— Точно от това се опасявах.

— Досега са ни служили добре.

— Тогава защо се движим — обикаляме и какво ли не?

— Не се движим.

— Мисля, че го правим.

Блек вдигна глава и се вторачи през мъглите. Сега земята под тях изглеждаше достатъчно твърда, но…

— Май нещо става наистина — потвърди той накрая. — Като че ли най-далечната скала, която мога да видя, променя положението си. Ще рискувам с едно малко заклинание. Може да не постигне нищо, може да рикошира върху нас или ефектът му да бъде изкривен. Но бих искал да раздвижа вятъра и да проясня перспективата достатъчно дълго, за да преценя ситуацията по-добре.

— Започвай.

Дилвиш се закрепи здраво и зачака. Блек замърмори на мабрахорски език. Блуждаещият поток, който ги беше брулил, утихна, насочи се наляво и отплува. Няколко минути след това умерен вятър повя към тях отдясно. Блек бе замълчал и двамата стояха неподвижно, взирайки се напред.

Постепенно мъгливият бряг започна да се премества наляво. Бледо, прилично на светкавица сияние просветна сред него. Започна да изтънява на парцали, но плаващите изпарения незабавно запълваха празнините.

Сетне, докато гледаха, като че ли всичко започна да се разпада и се втурна встрани, като откри мрачна далечина под слънчеви небеса…

Те се движеха. Сякаш всичко се местеше спрямо далечния замък, който се откри отново, седефенорозов и оранжев. Само че някои неща се движеха по-бързо от други…

Те се насочваха към тях отдясно. Подробностите от пейзажа непосредствено пред тях сякаш също се носеха надясно, а по-отдалечените явно се движеха по-бързо. На още по-голямо разстояние, обаче, ярки скали и искрящи стъклени дървета се бяха втурнали наляво.

— Не разбирам… — започна Блек.

Земята се бе нагънала. Мястото, където бяха спрели, преди бе ниско, а сега се надигаше. Дилвиш, чийто поглед бе по-високо от този на Блек, пръв видя и разбра.

— О, Богове! — възкликна той.

Далеч пред тях, в една падина, се намираше огромен кръгъл отвор. Пейзажът се въртеше спираловидно навътре. Надарени със свръхестествена пластичност, скали и храсти, пънове и различен боклук бяха всмуквани към тази голяма тъмна дупка и се въртяха около нея, за да изчезнат зад ръба й заедно с целия повърхностен слой почва, на която се намираха.