Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 21

— Добре. Ще го направя и ще те потърся.

— Още нещо.

— Е?

— Докато се занимаваш с това, виж какво имаме за един сегашен член — Уилиънд от Муркейв.

Пак си записа.

— Ще направя и това. Първият ми звучи някак познато. Не мога да кажа защо.

— Е, добре, кажи ми, като разбереш.

— Как е положението там?

— Изглежда непроменено.

— Добре. Може да се оправи от самосебе си.

— Имам чувството, че няма.

— Късмет, тогава.

Кристалът потъмня.

Мелиаш го прибра и отиде да огледа обгърнатата с мъгли област, която закриваше замъка. Самотен ездач върху нещо тежко и черно се отдалечаваше, избледнявайки.

Глава 3

Блек се спря. Дилвиш се вгледа над зеления шал, който закриваше половината му лице, дясната му ръка стисна ръкохватката на големия меч, завъртя глава.

— Какво става? — запита той.

— Не че става. По-неуловимо е — отвърна конят му.

— Трябва ли да направя нещо?

— Всъщност не. Усетих някаква реалност да приближава вълнообразно към нас. Всичко, което трябва да правим, е да чакаме. Ще мине наблизо, но няма да ни засегне.

— Какво ще стане, ако не изчакаме?

— Ще се превърнеш в пепел.

— Тогава ще чакаме. Добре е, че имаш усет за тези неща.

— Не е чак толкова добре на място като това. Тези заклинания не са обикновени, както знаеш.

— Значи Мелиаш е бил прав?

— Да. Това са еманации на магическо същество.

— Вие май се надушвате, а?

— Има нещо такова.

Дилвиш усети внезапен повей на жега и гледката пред него потрепна и се разми. В този момент вятърът утихна и въздухът се избистри. Той зърна бляскави върхове, мрачни раздвижени форми, гигантски пясъчни дяволи, ивици синя почва или скала, фонтани от кръв — всичко това в далечината пред него, само за миг — и не успя да различи дали е мираж или материя. Вълната отмина. Ветрове, носещи кълба прах, замъглиха перспективата.

— Сега се дръж здраво! — извика Блек и те се втурнаха напред с невероятна скорост.

— Защо е това бързане? — изкрещя Дилвиш, когато се понесоха през все още парещата земя, но вятърът улови думите му и ги отнесе.

Скоростта им нарастваше, докато Дилвиш се видя принуден да прилегне ниско и да стисне здраво очи. Сега вятърът се превърна в равномерна, ревяща стихия около него. След малко настъпи тишина и мислено той се върна далеч, далеч назад, преди приключенията след завръщането му отвъд адските пламъци, в тучната зелена страна, където сумракът срещаше дъгата. Дочу глас да припява, съпровождан от древен инструмент; древна песен, която той почти бе забравил. Певицата бе стройна, светлокоса жена със зелени очи. Разнесе се ухание на диви цветя…

Писъкът на вятъра се втурна в бленуването му. Забавяха ход. Той вдигна глава. След миг отвори очи.

Изкачваха се нагоре и Блек продължи да забавя ход. Скоро спряха на върха на един хълм под яркото небе. Вятърът бе утихнал. Навсякъде под тях мъглата се стелеше и кълбеше. Много й приличаше на остров сред пенещо се море. Далеч пред тях се издигаше Вечният Замък, като на длан миниатюра в розови, виолетови и сиви полусенки на прокрадващата се утринна светлина.

— Защо е това бързане? — запита отново Дилвиш.