Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 18
Роджър Зелазни
Забеляза тъмния силует сред дърветата. Забавяше ход едва след като почти беше стигнал лагера. Огромен. Прекалено голям за кон…
Той докосна камъка на гърдите си и отстъпи крачка назад.
Тъмният силует рязко се закова, все още частично закрит от дърветата. Забелязал един ездач да слиза от тъмен жребец, Мелиаш тръгна към него през внезапно възцарилата се тишина. Ездачът се бе насочил към лагера, без да издава никакъв шум…
Мелиаш спря и го зачака да се приближи, щом излезе от гората. Бе по-висок от обичайното, строен, светлокос, ботушите и наметалото му бяха зелени. Докато се приближаваше, мъжът отвърна на разпознавателния знак по начин, който някога е бил в употреба, но от няколко века не се използваше. Мелиаш го разпозна само защото историята отдавна беше една от страстите му.
— Аз съм Мелиаш — каза той.
— А аз съм Дилвиш. Ти ли си Пазителят на Братството в този район?
Мелиаш вдигна вежди и се усмихна.
— Не знам откъде може да си дошъл — рече той, — но вече от петдесет-шестдесет години не сме известни под това име.
— Така ли? — запита събеседникът му. — И как се наричаме сега?
— Организацията.
— Организацията?
— Да. Кръгът на Чародейките, Заклинателките и Вълшебниците вдигна шум и накрая стигнахме до това. Не се смята за проява на добър вкус да се използва старият знак.
— Ще го запомня.
— Би ли искал да хапнеш мен?
— С удоволствие — отвърна Дилвиш. — Пътуването бе дълго.
— Откъде? — запита го Мелиаш, докато вървяха към лагера и масата.
— От разни краища. Напоследък бях далеч на север.
Те се разположиха и скоро им бе поднесена храна.
Мелиаш лакомо се нахвърли, като че ли не бе излапал току-що две купи задушено. Дилвиш с охота се включи в угощението.
— Думите ти, одеждите ти, външността ти — заговори Мелиаш, когато приключиха — всичко говори за произход от Елфите. Но на север няма от вашите хора, доколкото ми е известно.
— Доста съм попътувал.
— … и си решил да изминеш този път и да се опиташ да добиеш силата.
— Каква сила?
Мелиаш остави лъжицата си и загледа изпитателно лицето му.
— Не се шегуваш — заключи той след малко.
— Не.
Мелиаш смръщи вежди и се почеса по слепоочието.
— Боя се, че не те разбирам изцяло — рече той. — Нали си дошъл тук, с цел да стигнеш до замъка в средата на — той посочи — пустошта?
— Точно така — отвърна Дилвиш и си отчупи още едно парче хляб.
Мелиаш се облегна назад.
— Знаеш ли защо съм тук?
— За да помагаш да се владее заклинанието, което е създало феномена, предполагам — отговори Дилвиш. — Да не му позволиш да се разпространи.
— Какво те кара да мислиш, че заклинание е създало всичко това?
Сега другият изглеждаше озадачен. После сви рамене.
— Какво друго би могло да бъде? — запита той. — Джелерак пострада по-рано — на север. Дошъл е тук да си ближе раните. Сътворил е това за самозащита, докато се възстановява. Може и да е самопродължаващо се заклинание. Братството, извинявай, Организацията, не иска да го остави да се променя, както си ще, ако той издъхне вътре. Затова си тук. Така мисля.
