Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 17

Тя се позасмя и се настани на ръба на кратера като краката й висяха от вътрешната страна. Запя поредица чуруликащи звуци, като от време на време спираше да чуе също такива в отговор. След малко едно дълго пипало се протегна и леко полегна на крака й, гальовно, нарастващо.

Арлата от Маринта поведе коня си на бавен ход. Скоро след като бе преминала между двата оранжеви върха, вятърът се усили и периодично запращаше мощни пориви, които прехвърляха наметалото й около лицето и сковаваха движението на ръцете й. Накрая тя го затъкна частично зад колана си. Придърпа качулката ниско, да закрие очите си и го завърза здраво. Мъглите вихрено бяха отплавали, но видимостта по-скоро се влоши, отколкото да просветне, защото огромни облаци прах и пясък се носеха из въздуха. Кафеникава вълна се понесе над земята и тя се подслони откъм подветрената страна на невисок рид от оранжев камък.

Изтръска пясъка от дрехите си. Конят пръхтеше и риеше земята. Дочуха се нежни, звънтящи звуци.

Като погледна надолу, Арлата съзря бледо сияние в подножието на камъка. Озадачена слезе от коня и се пресегна към земята близо до копитото му. Вдигна едно счупено цвете от жълто стъкло и се взря в него.

В този миг звук, напомнящ смях, долетя сред воя на вятъра. Като вдигна очи, Арлата съзря чудовищен лик сред вихър от пясък, който се бе издигнал пред убежището й. Огромната му, куха уста бе изкривена в нещо като усмивка. Зад очните му кухини цареше непрогледен мрак. Щом се изправи на крака, тя забеляза, че от онова, което би могло да се нарече брадичка, до мястото, където челото се сливаше с вихрещия се прахоляк, той бе по-висок от нея. Стъкленото цвете се изплъзна от пръстите и се разби в нозете й.

— Кой си ти? — запита тя.

В отговор воят на вятъра се усили, очите се присвиха и устата се закръгли. Сега тя пропускаше звуците като през фуния.

Искаше й се да запуши уши, но се овладя. Лицето заплува към нея и тя погледна през него. Призова защитното си заклинание и започна заклинание за прогонване.

Лицето отлетя. Остана само вятърът.

Арлата яхна коня и отпи от сребърната манерка, която висеше отдясно на финото зелено седло. Не след дълго вече яздеше напред, като подмина гръдния кош, дясната ръка и главата на кристализирал човешки скелет, които бяха изложени на вихрушките.

Премина покрай огнена река и отново спря до една желязна стена.

— Сипвайте — каза Мелиаш — гладен съм!

Той се разположи на масата и започна да нанася случилото се сутринта в регистъра, който водеше. Слънцето се бе вдигнало, беше се постоплило. Две малки кафяви птици си виеха гнездо в дървото над главата му. Когато храната дойде, той бутна регистъра встрани и започна да се храни.

Беше започнал втората купичка, когато усети вибрациите. Това не бе необичайно за Изменящата се земя и той дори не се ослуша, докато топеше сухия хляб в соса. Чак когато птиците нервно излетяха и вибрациите се разсеяха в редуващи се звуци, вдигна глава, изтри мустаците си и потърси посоката им. От изток… Прекалено тежко за конски копита и все пак…