Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 112

— Много е близо до сок от демони и други специалитети от обичайното ми меню. Налей повечко.

Арлата изучаваше Дилвиш над чашата с вино.

— Май само ти успя да постигнеш целта си — каза тя, — макар и по своеобразен начин.

— Да — отвърна той. — Бремето на много години бе премахнато. И все пак… не е така, както съм го мислил. Не знам…

— Но ти пак успя — настоя тя. — Видя врага си да изчезва от лицето на земята. А пък Туалуа… предполагам, че на клетото създание му е по-добре при самите богове, които го смятат роднина.

— Не завиждам на избавлението му — каза Дилвиш. — Едва сега започвам да усещам колко съм уморен. Може би всичко е за добро. Ти… ти ще откриеш други начини да направиш света по-добър, уверен съм, отколкото да използваш силите на могъщ роб.

Тя се усмихна.

— И аз така мисля — каза тя, — в случай, че изобщо успеем да се върнем в нашия свят.

— Да се върнем… — каза Дилвиш, като че ли тази мисъл му хрумваше за първи път. — Да. Може би няма да е зле…

— Какво ще правиш?

Дилвиш се втренчи в нея.

— Не знам — отвърна той. — Не съм мислил за това.

— Тук! — извика Ходжсън иззад ъгъла, където бяха отишли с Деркон. — Елате да видите!

Дилвиш глътна питието си и остави чашата върху шкафа. Арлата сложи своята редом с нея. Известната припряност в призива се дължеше на вълнение. Те се отправиха към стаята, където двамата магьосници се бяха изправили пред един еркер. Преди там не бе имало такава стая.

Яркостта зад прозореца изглежда се усилваше. Когато стигнаха при другите и погледнаха навън, видяха бързо изменящ се пейзаж с множество зелени полета под небе, пресечено от огромна бляскава златна арка.

— Слънчевата дъга е ярка — каза Деркон — и ако се загледаш известно време, лесно ще различиш светлосенки. Това може да означава, че забавяме.

— Мисля, че си прав — каза Дилвиш след малко.

Ходжсън се извърна от прозореца и направи широк жест с ръце.

— Цялото място се е променило — каза той. — Ще отида да поразгледам.

— Аз пък — не — каза Дилвиш и се върна до шкафа.

Останалите последваха Ходжсън, освен Блек, който вдигна муцуна и изви глава.

— Още малко от заместителя на сока от демони, ако обичаш — помоли той.

Дилвиш отново напълни купата и си наля чаша вино.

Блек отпи и погледна Дилвиш.

— Бях ти обещал — каза той бавно — да ти помагам, докато Джелерак бъде унищожен.

— Знам — отвърна мъжът.

— А сега какво, а? Сега какво?

— Не знам.

— Разполагам с различни възможности.

— Като например…?

— Няма значение, няма значение. Важна е само тази, която избера.

— И какво си избрал?

— Досега нещата се развиваха по интересен начин. Ще е срамота да приключа така. Любопитен съм какво ще стане с теб, след като основната движеща сила на живота ти е отстранена.

— … а останалата част от договора?

Неизвестно откъде на пода между тях падна пергаментов свитък с печат от червен восък, на който бе изобразено разцепено копито. Блек се наведе напред и дъхна върху него. Свитъкът избухна в пламъци.

— Току-що ликвидирах договора. Забрави го!

Очите на Дилвиш се разшириха.

— В Ада можеш да попаднеш на какви ли не хора — каза той. — Понякога наистина се съмнявам, че си демон.