Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 113

— Никога не съм твърдял, че съм.

— Тогава какво си?

Блек се изсмя.

— Никога няма да научиш колко близо беше да разбереш. Налей ми остатъка от онази течност. После ще отидем да доведем коня на дамата.

— Стормбърд?

— Да. Част от хълма ни последва, така че пещерата още трябва да е там. Джелерак можа да стигне до нея и да я доведе. Ние можем да направим същото и да спасим коня… Благодаря.

Блек наведе глава да отпие отново. Отсреща часовникът издаваше странни звуци, които ставаха по-бавни.

Без да бъде част от стаята, в голямото огледало с желязна рамка се отрази някаква фигура. Холрън се взря, огледа малката стая, остана доволен, че няма никой и пристъпи напред.

Носеше елек от мека кожа над тъмна плетена риза, върху чиито маншети имаше светла бродерия; панталоните му бяха от тъмнозелен сатен, пъхнати във високи черни ботуши; закритият от елека колан имаше шипове и на него бе окачена къса, извезана със сребро ножница, която опираше в дясното му бедро. Пресече стаята, но дочу гласове отвън и зае позиция до вратата.

— Станал е много по-малък — чу да казва мъжки глас.

— Да, всичко се е променило — отвърна друг.

— Така ми харесва повече — каза първият.

— Иска ми се да бяхме намерили някаква плячка — награда за изпитанията ни.

— Ще се радвам просто да се махна оттук — каза женски глас. — Линията от точки още ми стои.

— Няма никакъв проблем — каза вторият мъжки глас, — стига да спре. Мисля, че скоро ще стане.

— Да, но къде ще ни отнесе?

— Кой знае. Няма да е зле просто отново да си жив на този свят.

— Освен ако не спре в пустиня, върху ледник или на морското дъно.

— Имам чувството — долетя гласът на момичето, — че знае къде отива и се изменя, за да се приспособи към мястото.

— Тогава — каза първият мъжки глас — сигурно мястото ще ми хареса.

Холрън блъсна вратата и излезе в коридора, където незабавно бе посрещнат от два извадени меча и един червен жезъл.

— Значи да разбирам, че не искате да се върнете у дома? — запита той, като вдигна ръце. — Я насочи този жезъл другаде, а? — добави той. — Май го познах.

— Ти си Холрън — каза Деркон, като свали жезъла. — Член си на Съвета.

— Бивш член — поправи го Холрън. — Къде е шефът?

— Имаш предвид Джелерак? — попита Ходжсън. — Мисля, че е мъртъв. В ръцете на Старите Богове.

Холрън цъкна с език и огледа залата отгоре до долу.

— И наричате това нещо замък? На мен не ми прилича на такъв. Какво му направихте?

— Как стигна дотук? — заинтересува се Деркон.

— През огледалото. Аз съм последният, който го оценява. Само вие тримата ли останахте?

— Имаше и други наоколо — слуги и разни такива — каза Ходжсън, — но те явно всичките са изчезнали. Огледахме по-голямата част от сградата, но не открихме никой друг. Сега сме само ние, Дилвиш и Блек…

— Дилвиш е тук?

— Да. Оставихме го на долния етаж.

— Хайде. Заведете ме.

Почти бяха слезли, когато усетиха силно течение. На партера установиха, че предишната двойна врата е станала единична и сега бе отворена. Навън цареше нощ и движението на звездите бе забавено. Слънцето изгря и забърза, но не се втурна в небесата. Движението му се забавяше, още докато го следяха. Преди да стигне средата на небето, сградата се разтресе и слънцето спря.