Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 40

— Е, всъщност не, тя се омъжи миналото лято — призна Иван.

— А Хелга Ворсмит?

— Взе я един от нейните приятели индустриалци от Да. Даже не беше вор. За сметка на това — адски богат. Това беше преди три години. Господи, Майлс, ти изобщо не си в крачка. Няма проблем. Винаги мога да се оженя за някоя по-млада.

— С това темпо накрая ще започнеш да сваляш ембриони. — „Това се отнася за всички ни.“ — Е, повишението ще ти се отрази добре. Знам, че здраво си работил за него, макар да се преструваш, че не си даваш много зор. Преди да се усетя ще станеш шеф на оперативния отдел, басирам се.

Иван въздъхна.

— Не и ако не отстъпят и най-после не ме прехвърлят на корабите. Напоследък са ужасно стиснати в това отношение.

— Боя се, че им се свиди и половин марка за учебни курсове. Всички се оплакват от това.

— Ти обаче имаш повече служба на кораби от всичките ми познати с ранг до комодор — завистливо прибави братовчед му.

— Да, но всичко е строго секретно. Ти си сред малцината, които знаят.

— Въпросът е, че не си позволил скъперничеството им да ти попречи. Или уставът.

— Никога не позволявам на нищо да ми пречи. Така можеш да получиш каквото искаш. Никой няма да ти го поднесе на тепсия. — Е… поне никой нямаше да го поднесе на тепсия на Майлс. Иван през целия си живот бе получавал всичко наготово. — Щом не можеш да победиш, промени играта.

Братовчед му повдигна вежди.

— Ако няма игра, победата няма ли да се обезсмисли?

Майлс се поколеба.

— Трябва да… помисля.

— Не се презорвай, генийче такова.

Той се насили да се усмихне. Иван изглеждаше така, като че ли целият разговор е оставил лош вкус в устата му. Също като него. Трябваше да ограничи загубите. По-късно щеше да настигне Иван. Винаги го настигаше.

— Струва ми се, че вече е най-добре да свършваме.

— Да. Имаш адски много работа. — Иван сбърчи лице и прекъсна връзката още преди Майлс да е протегнал ръка към бутона за изключване.

Майлс остана пред комуникационния пулт цяла минута. После отметна глава и отправи към тавана на спалнята всички галактически ругатни, които знаеше. Почувства се малко по-добре, сякаш с мръсните думи беше успял да изхвърли от душата си нещо отровно. Не завиждаше на Иван за повишението, не. Просто… просто…

Дали победата наистина бе единствената му цел? Или все още искаше другите да видят, че побеждава? И кои бяха тези „други“? Ако беше жаден за слава, освен за богатство, човек не биваше да работи в ИмпСи. И все пак Илян знаеше, знаеха родителите му, Грегор, всичките му близки, които имаха значение за него, знаеха за адмирал Нейсмит, знаеха какво е истинското му лице. Елена, Куин, всички „Дендарии“. Знаеше дори Иван. „За кого се мъча, по дяволите, ако не за тях?“

Е… например за дядо си, генерал граф Пьотър Воркосиган, мъртъв вече от тринадесет години. Погледът му попадна върху дядовия му ритуален кинжал в неговата пищна кания, заемащ почетно място, или поне незатрупан с боклуци, върху лавицата на отсрещната стена. В началото на кариерата си го мъкнеше навсякъде със себе си. За да докаже… какво? На кого? „Нищо на никого — вече.“