Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 185

— По онова време Илян реорганизира командната си верига. Аз станах заместник на ИмпСи. Той ми каза, че мислел да си избере наследник в случай, че някой успее да го елиминира, и че се бил спрял на мен. После Воркосиган отново се появи жив. До миналото лято не чух нищо повече за него. Тогава Илян ме попита дали смятам, че ще мога да работя с Воркосиган като мой заместник във вътрешния отдел. Предупреди ме, че бил свръхактивен и адски непокорен, но че давал резултати. Каза, че или съм щял да го харесам, или да го намразя, макар че някои хора едновременно го харесвали и мразели. Воркосиган имал нужда от моя опит. Отговорих му, че… ще опитам. Смисълът на всичко това беше ясен. Нямаше да имам нищо против да обуча свой заместник. Обаче да обуча бъдещия си шеф… щеше да ми е малко трудно да го преглътна. Трийсетгодишен опит… Но го преглътнах.

— После Воркосиган… се подхлъзна — продължи Хароче. — Така да се каже. Тъкмо навреме. Нямаше нужда да го елиминирам, той го направи сам. По-добре, отколкото можех да си представя. Той отпадаше, идваше моят ред. Отново щях да имам шанс, но… Илян можеше да се задържи на мястото си още пет-десет години. И отдолу постоянно напираха млади хора. Исках да използвам шанса си, докато все още съм на върха. Илян остаряваше. Уморяваше се. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа възможност. Навреме. И после… си спомних за онзи проклет комарски прах.

— Кога точно си спомнихте за него?

— Онзи следобед, когато Воркосиган напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в склада по друга работа, минах край оная лавица като стотици други пъти, но спрях… отворих кутията и взех две от капсулите. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. Разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо за мониторите, но даже някой да прегледаше записите, просто щеше да види мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.

— Знаем къде. Но кога пуснахте прокариотите?

— След няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи прашеца, разпръскващ се от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми да се консултира с мен.

— И двете капсули ли използвахте?

Не едновременно. След като около една седмица не се случи нищо, счупих втората. Не знаех колко бавно се проявяват симптомите. Нито… колко сериозно. Но знаех, че няма да го убия. Поне така смятах. Исках да съм сигурен. Направих го импулсивно. И после стана късно да отстъпвам.

— Импулсивно ли? — повдигна вежди Грегор. — След три дни размисъл?

— Понякога — наруши мълчанието си Майлс — наистина става така. Особено когато имаш адски лоша идея. — „Знам го от собствен опит.“

Грегор му даде знак да млъкне и Майлс си прехапа езика.

— Кога решихте да обвините капитан Галени? — строго попита императорът.

— О, много по-късно. Не исках да вредя на никого, но ако се наложеше, щях да избера Воркосиган. Той беше най-подходящ. Струваше ми се, че в това има някаква справедливост. Нали почти беше убил онзи куриер. Аз бих го дал на военен съд това гадно джудже, но то все още беше любимец на Илян. После се появи на вратата с оная проклета ревизорска верига на врата и разбрах, че не е любимец само на Илян. — Хароче най-после срещна погледа на Грегор и очите му проблеснаха обвиняващо.