Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 184

Когато вдигна глава и видя Майлс, на лицето му се изписа враждебно изражение. Иван застана до вратата. При появата на Илян Хароче сякаш се засрами и още повече се затвори в себе си.

Едва когато в килията влезе император Грегор, висок и мрачен, генералът изгуби самообладание. Пое си дъх и се опита да изглежда студен и суров, но не успя. Изправи се — Иван се напрегна, — но от гърлото му се изтръгна само едно задавено „сир“. И не се осмели да отдаде чест на своя главнокомандващ. Грегор едва ли щеше да му отвърне.

Императорът даде знак на двамата си лични гвардейци да изчакат навън. Вратата на килията се затвори и се възцари пълна тишина.

След внимателно обмисляне на ситуацията Майлс застана колкото може по-далеч от Хароче. С Иван щяха да мълчат като статуи и генералът скоро щеше да забрави за присъствието им. Грегор щеше да се погрижи за това. Самият император седна на койката срещу Хароче. Илян скръсти ръце и се облегна на стената в типичната си поза, въплъщение на окото на Хор.

— Седнете, Лукас — толкова тихо каза Грегор, че Майлс трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Хароче разпери ръце, сякаш искаше да възрази, ала коленете му се подгънаха и той тежко се тръшна на койката.

— Сир — отново промълви арестантът и се прокашля.

О, да. Грегор го беше преценил правилно.

— Генерал Хароче — започна императорът, — исках лично да приема последния ви доклад. Дължите ми го, както и аз ви го дължа за трийсетте ви години служба.

— Какво… — Хароче мъчително преглътна — искате да ви кажа?

— Разкажете ми какво сте извършили. И защо. Започнете от началото и продължете до края. Изложете ми всички факти. Оставете всякакви оправдания. По-късно ще имате време за това.

Едва ли можете да е по-просто. Майлс бе виждал Грегор тихо очарователен, тихо странен, тихо отчаян, тихо решителен. Никога не го беше виждал тихо гневен. Това бе внушителна гледка, огромна тежест — като дълбока морска вода, Човек можеше да се удави в нея. „Измъкни се, ако можеш, Хароче. Грегор не е наш господар само по титла.“

Генералът дълго мълча, после започна:

— Аз… отдавна знаех за комарските прокариоти. Още отначало. Каза ми Диамант от комарския отдел — координирахме ареста на групичката на Сер Гален, давахме им хора и изобщо им помагахме с каквото можем. Бях с него в деня, в който остави капсулите в склада. Години не се бях сещал за тях. После дойде случаят „Равнец“, повишението ми… нали си спомняте, сир? — Той се обърна към Илян. — Вие казахте, че съм се справил блестящо.

— Не, Лукас — престорено любезно възрази Саймън. — Не може да съм казал такова нещо.

Тишината, която настана след тези думи, заплашваше да продължи цяла вечност.

— Слушаме те — каза Грегор.

— Започнах… все повече да усещам присъствието на Воркосиган. Носеха се слухове за него, направо невероятни истории. После чух, че го готвели за наследник на Илян. Беше очевидно, че е любимец на Илян. Миналата година го убиха, макар че се оказа… не съвсем мъртъв.

Единствената реакция, която си позволи Грегор, бе едва забележимо свиване на устни. Хароче побърза да продължи: