Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 235

Ендър не можа да се сдържи. Разсмя се.

— Значи идеята ми е тъпа — рече Олядо.

— Ти виждаш по-добре от всички хора, които познавам — рече Ендър. — Трябва да си помисля още, но може и да си прав.

Полетяха известно време в мълчание.

— Аз просто така си говорех — обади се Олядо. — Когато рекох онова за Миро… Беше нещо, което си помислих, нещо, което да го свърже със стария разказ. А той може би дори не е и достоверен.

— Достоверен е — рече Ендър.

— Откъде знаеш?

— Познавах Мейзър Рекъм.

Олядо подсвирна:

— Значи си стар. По-стар от което и да е от тези дървета.

— По-стар съм от всички човешки колонии. Това за съжаление не ме прави и по-мъдър.

— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?

— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.

— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.

— Защо не го направите сега?

— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.

— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.

— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.

— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.

— На мама не й харесва, че си Ендър.

— Знам.

— Но въпреки това те обича.

— Знам.

— А пък Куим — странно наистина, но сега той знае, че си Ендър, а те харесва повече тъкмо поради това.

— Така е, защото е кръстоносец, а аз се сдобих с лошата си репутация, защото победих в кръстоносен поход.

— И аз — рече Олядо.

— Да, и ти — рече Ендър.

— Ти си убил повече разумни същества от всеки друг в историята на човечеството.

— Бъди най-добрият във всичко, което вършиш — така ми казваше винаги майка ми.

— Ала когато Говори за татко, ти ме накара да изпитам съжаление към него. Ти караш хората да се обичат и да си прощават. Как си могъл да убиеш всичките онези милиони същества по време на Ксеноцида?

— Мислех, че играя игра. Не знаех, че ставаше наистина. Но това не е извинение, Олядо. Ако знаех, че битката е истинска, пак щях да постъпя по същия начин. Ние смятахме, че те искат да ни унищожат. Грешахме, но нямаше как да го разберем. — Ендър поклати глава. — Само че аз знаех повече. Познавах врага си. Ето защо победих Царицата на кошера, познавах я толкова добре, че я обичах, или може би я обичах, защото я познавах. Не исках повече да се бия с нея. Исках да се откажа. Исках да си ида у дома. Затова взривих планетата й.