Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 178

Орсън Скот Кард

— Ще се намери ли някой от вас — казва им равинът, — който да не е пожелал чужда жена или чужд съпруг?

Чува се ропот и възгласи:

— Ние всички познаваме желанието. Ала, равине, никой от нас не му се е поддал.

Равинът казва:

— Тогава коленичете и благодарете, че Бог ви е направил толкова силни.

Той взема жената за ръка и я отвежда от пазара. Малко преди да я пусне да си върви, й прошепва:

— Кажи на съдията кой е спасил любовницата му. Тогава той ще знае, че съм негов верен слуга.

И така, жената оцелява, защото обществото е прекалено корумпирано, за да се защити от безредието.

Друг равин, в друг град. Той отива при жената, спира тълпата, както и в предишната история, и казва:

— Кой от вас е безгрешен? Нека той хвърли първия камък.

Хората са смутени, забравят общото си намерение при спомена за собствените си лични грехове. Някой ден, мислят си те, и аз мога да се озова в положението на тази жена, и аз ще моля за прошка и за още една възможност. Трябва да се отнеса към нея така, както бих искал да се отнесат с мен.

Докато те разтварят ръце и пускат камъните на земята, равинът взема един от тях, вдига го високо над главата на жената и го стоварва върху нея с все сила. Черепът й се пръска и мозъкът плиска по калдъръма.

— И аз не съм безгрешен — казва той на хората. — Но ако оставим само съвършените хора да прилагат закона, то скоро законите ще са мъртви, а ведно с тях — и нашият град.

И така, жената умира, защото общността е прекалено сурова, та да понесе прегрешението й.

Тази прочута история заслужава внимание, защото е удивително рядко срещана в нашия собствен опит. Повечето общности се люшкат между разложението и безпощадната строгост, а когато отидат твърде далеч, те умират. Само един равин се осмели да очаква от нас такова съвършено равновесие, че да можем да запазим закона и да простим прегрешението. Затова ние, разбира се, го убихме.

Сан Анджело, „Писма до начеващия еретик“, прев. Амай а Тудомундо Пара Ке Деус Вос Аме Криапау, 103:72:54:2

Миня ирма. Моя сестра. Думите продължаваха да кънтят в главата на Миро, докато престана да ги чува, докато не се превърнаха в част от общия фон: Уанда е миня ирма. Тя е моя сестра. Краката му по стар навик го водеха от площада през игралните площадки към седловината на хълма. На по-високия връх бяха разположени катедралата и манастирът, които винаги се мержелееха над Станцията на зенадора, сякаш крепост, застанала като страж на портата. Дали Либо е следвал този път, когато е отивал на среща с майка ми? Дали са се срещали в Станцията на ксенобиолозите? Или е било по-дискретно — валяли са се из тревата, като прасетата на фасендасите?

Стоеше пред вратата на Станцията на зенадора и се опитваше да намери претекст да влезе вътре. Нямаше какво да прави там. Не бе написал доклада си за случилото се днес, ала и бездруго не знаеше как да го напише. Магически сили, това бе всичко. Прасенцата пеят на дърветата и те се разцепват на трески. Далеч по-добро от дърводелството. Аборигените са много по-сложни, отколкото се е предполагало досега. Множество функции за всичко. Всяко дърво е едновременно тотем, надгробен знак и малка дървообработваща фабрика. Сестра. Трябваше да направя нещо, ала не помня какво.