Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 176

Бе останал сам на площада. Докато разговаряше с Боскиня, всички си бяха отишли. Ендър се чувстваше така, както би се чувствал стар воин, който крачи из мирните полета, където се е състояла отдавнашна битка, и чува ехото на клането в шумоленето на вятъра в тревата.

— Не им позволявай да изключат ансибала.

Гласът в ухото му го сепна, ала той веднага го позна.

— Джейн — рече той.

— Мога да ги накарам да си помислят, че си изключил своя ансибал, но ако наистина го направиш, няма да мога да ти помогна.

— Джейн — рече той, — ти направи това, нали? Как иначе биха забелязали какво са сторили Либо, Миро и Уанда, ако не им бе насочила вниманието?

Тя не отговори.

— Джейн, съжалявам, че те изключих, никога няма…

Тя знаеше какво ще каже той; нямаше нужда да довършва изречението си. Ала не отговори.

— Никога няма да изключвам…

Какъв смисъл имаше да довършва изреченията си, след като знаеше, че тя го разбира? Не беше му простила още, инак щеше да го прекъсне, да му каже да престане да си губи времето. Ала той не можеше да се сдържи да не опита още веднъж.

— Липсваше ми, Джейн. Наистина ми липсваше.

Тя пак не отговори. Бе казала онова, което искаше: да не прекъсват ансибала, и това бе всичко. Засега. Ендър нямаше нищо против да почака. Достатъчно му бе да знае, че тя беше още там, че слуша. Не беше сам. Ендър се изненада от сълзите по бузите си. Сълзи на облекчение — реши той. Катарзис. Говорене, криза, животът на хората — на парчета, бъдещето на колонията — под съмнение. А аз плача, облекчен, че една компютърна свръхпрограма отново ми говори.

* * *

Ела го чакаше в малката му къщичка. Очите й бяха зачервени от плач.

— Здравей — рече тя.

— Направих ли онова, което искаше? — попита той.

— Никога не съм предполагала — рече тя, — че той не е бил истинският ни баща. Би трябвало да се досетя.

— Не виждам как.

— Какво направих аз? Повиках те да говориш за баща ми — за смъртта на Марсау. — Тя отново се разрида. — Тайните на мама, мислех си, че знам какви са, мислех си, че са единствено във файловете й, мислех си, че мрази Либо.

— Аз само отворих прозорците, за да влезе малко чист въздух.

— Кажи го на Миро и на Уанда.

— Помисли за миг, Ела. В крайна сметка те щяха да узнаят. Жестокото в случая е, че толкова години не са знаели. Сега, след като знаят истината, могат сами да намерят изхода.

— Както мама ли? Само че този път — нещо още по-лошо и от прелюбодейство?

Ендър погали косата й, приглади я. Тя прие докосването му, утешението. Той не помнеше баща му или майка му да го бяха докосвали с такъв жест. Сигурно са го правили. Инак откъде щеше да го знае?

— Ела, ще ми помогнеш ли?

— В какво? Ти нали си свърши работата?