Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 180

Комитет по евакуацията. Ще ни евакуират всички и ще изтрият всяка следа от присъствието ни тук. Това фигурира в правилата, но в тях има и още нещо, нали? Какво са видели? Как са разбрали? Нима Говорителя им е казал? Той е тъй пристрастен към истината. Трябва да обясня на прасенцата защо повече няма да се върнем, трябва да им кажа.

Едно прасенце винаги ги наблюдаваше, следваше ги, когато навлезеха в гората. Възможно ли бе и сега да го наблюдава? Миро размаха ръка. Беше обаче прекалено тъмно. Не можеха да го видят. А може и да го виждаха: никой не знаеше колко добро бе зрението на прасенцата нощем. Независимо дали го бяха видели, или не, те не дойдоха. А скоро щеше да стане прекалено късно; ако фрамлингите наблюдаваха портата, то те без съмнение вече бяха осведомили Боскиня и тя сигурно вече бе на път, носеше се над тревата. О, тя щеше да го арестува с огромна неохота, ала щеше да си свърши работата, нямаше да има смисъл да спори с нея дали продължаването на това глупаво разделение е добро за хората или за прасенцата, или и за двата вида, тя не бе от хората, конто поставят върховенството на закона под въпрос, просто правеше онова, което й бе наредено. И той ще се предаде, нямаше причини да се съпротивлява, къде можеше да се скрие — в рамките, очертани от оградата, или навън, всред стадата кабра? Ала преди да се предаде, трябваше да каже на прасенцата, трябваше да им каже.

Затова той пое от портата покрай оградата към моравата под хълма на катедралата, където не живееше никой и никой не можеше да чуе гласа му. И докато вървеше, викаше. Не с думи, а с онзи висок, свирещ звук, вик, който той и Уанда бяха използвали и преди, за да привлекат вниманието си, когато бяха разделени всред прасенцата. Ще го чуят, трябва да го чуят, трябваше да дойдат при него, защото той не можеше да премине през оградата. Затова елате, Човек, Лийф-ийтър, Мандачува, Ароу, Къпе, Календар, който и да е, всички, елате и ми дайте възможност да ви кажа, че повече няма да мога да ви казвам нищо.

* * *

Куим седеше нещастен на една табуретка в кабинета на епископа.

— Естевао — рече кротко епископът, — след няколко минути тук ще има съвещание, но искам да поговоря първо за минутка с теб.

— Няма за какво да говорим — рече Куим. — Вие ни предупредихте и то се случи. Той е дяволът.

— Естевао, ще поговорим минутка, а след това ще си идеш у дома и ще спиш.

— Никога няма да се върна там.

— Бог се е хранил в компанията и на по-лоши грешници от майка ти и им е прощавал. Да не би да си по-добър от него?

— Нито една от прелюбодейките, на които е простил, не е била майка му.

— Не всеки може да има за майка Благословената Дева.

— На негова страна ли сте в такъв случай? Нима Църквата отстъпва мястото си на Говорителите на мъртвите? Нима ще трябва да разрушим катедралата и от камъните й да издигнем амфитеатър, където да клеветим мъртвите си, преди да ги предадем на земята?

Шепотом:

— Аз съм твоят епископ, Естевао, наместникът на Христос на тази планета, и ти ще разговаряш с мен с необходимото уважение, което ми дължиш тук, в кабинета ми.