Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 153

Човек бавно се изправи на крака, хванал Говорителя за ръцете. Миро се сети, че през всичките години, откак познаваше прасенцата, никога някое от тях не го бе хващало за ръка. Изпита дълбоко съжаление. И острата болка на ревността.

След като се разбра, че Човек със сигурност не бе ранен, другите прасенца се скупчиха около Говорителя. Не се блъскаха, ала искаха да са по-близо.

— Рутър казва, че Царицата на кошера знае как да построи междузвезден кораб — рече Ароу.

— Рутър казва, че Царицата на кошера ще ни научи на всичко — рече Къпе. — Метал, огън от камъни, къщи от черна вода, всичко, всичко.

Говорителя вдигна ръце, сякаш да се предпази от бръщолевенията им:

— Ако сте много жадни и видите, че имам вода, всички ще ме помолите да ви дам да пиете. Но какво ще стане, ако аз знам, че водата е отровна?

— В корабите, които летят до звездите, няма никаква отрова — рече Човек.

— Има много пътища, към междузвездните полети — каза Говорителя. — Някои са по-добри от другите. Аз ще ви дам всичко онова, което няма да доведе до унищожението ви.

— Царицата на кошера обеща! — рече Човек.

— Аз — също.

Човек се хвърли напред, сграбчи Говорителя за косата и ушите и придърпа лицето му към своето. Миро никога не бе виждал такава проява на насилие; винаги се бе страхувал от това, от решението за убийство.

— Ако сме раман — изкрещя Човек в лицето на Говорителя, — то тогава ние трябва да решим, а не вие! А ако сме варелсе, то тогава можеш да ни убиеш веднага, така, както уби всичките сестри на Царицата на кошера!

Миро бе поразен. Едно беше прасенцата да решат, че той бе Говорителя, написал книгата. Но откъде можеха да стигнат до немислимото заключение, че той бе по някакъв начин виновен за Ксеноцида? За кого го вземаха — за чудовището Ендър?

Ала ето, че Говорителя на мъртвите седеше там, сълзи се стичаха по бузите му, очите му бяха затворени — сякаш обвиненията на Човек притежаваха силата на истината.

Човек се обърна към Миро:

— Каква е тази вода? — прошепна той. Сетне докосна сълзите на Говорителя.

— Така изразяваме болка, мъка, страдание — отвърна Миро.

Мандачува извика неочаквано, злокобен вик, който Миро не бе чувал никога, досущ като на умиращо животно.

— Така пък ние изразяваме болка — прошепна Човек.

— Ах! Ах! — викаше Мандачува. — Аз съм виждал тази вода и преди! В очите на Либо и Пипо я видях тази вода!

Едно по едно, а сетне и всички заедно, другите прасенца подеха вика. Миро бе ужасен, изплашен и развълнуван едновременно. Нямаше представа какво означава това, ала прасенцата изразяваха чувства, които бяха крили от ксенолозите в продължение на цели четирийсет и седем години.

— Нима тъгуват за татко? — прошепна Уанда. Нейните очи също блестяха от вълнение, косата й се бе слепнала от потта на страха.

Миро изрече думите в мига, в който му хрумнаха:

— Те досега не са знаели, че Пипо и Либо са плакали, когато умират.

Миро нямаше представа какви мисли минават през ума на Уанда; усети само как се извърна, как, залитайки, направи няколко крачки, падна на четири крака и заплака горчиво.