Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 141
Орсън Скот Кард
Трябваше да намери Говорителя, и то веднага; и нямаше да се върне за вечеря.
Ела имаше чувството, че би могло Говорителя да се е разговорил с прасенцата по-скоро, отколкото първоначално й изглеждаше възможно. В следващия миг изпита радост. Значи идваше краят на чакането.
Радостта й премина и друго чувство се настани на мястото й. Болезнен страх. Кошмарът от папая на Чина, скъпият Либо, мъртъв на хълмистия склон, разкъсан от прасенцата. Само че не Либо видя тя в страховитата сцена, а Миро. Не, не, не бе Миро. Бе Говорителя. Него щяха да измъчват до смърт.
— Не — прошепна тя.
Сетне потрепери и кошмарът изчезна от съзнанието й; върна се към подправките за спагетите — стремеше се да им придаде вкус, малко по-различен от този на амарантово лепило.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
РЕНЕГАТИ
ЛИЙФ-ИЙТЪР: Човек казва, че когато братята ви умрат, ги погребвате в пръстта и сетне от тази пръст правите къщите си. (Смее се.)
МИРО: Никога не копаем там, където са погребани хора.
ЛИЙФ-ИЙТЪР: (става сериозен от вълнение): Тогава значи нямате никаква полза от мъртвите си!
Ендър си мислеше, че може да си навлекат неприятности, ако го прекарат през портата, но Уанда положи длан върху кутията. Миро отвори вратата и тримата преминаха. Никаква съпротива. Сигурно бе тъй, както намекна Ела — никой не иска да излезе от ограждението, затова няма нужда от сериозна охрана. Дали това означаваше, че хората са доволни да си стоят в Милагре, или се бояха от прасенцата, или пък толкова ненавиждаха затворничеството си, та чак се преструваха, че оградата я няма — Ендър не можеше да отгатне.
И Уанда, и Миро бяха много напрегнати, почти изплашени. Това, естествено, бе разбираемо, след като нарушаваха законите на Конгреса, като го пускаха. Ала Ендър подозираше, че има и още нещо. Напрегнатостта на Миро бе съчетана с вълнение, с припряност; навярно се боеше, но искаше да види какво ще стане, искаше да побързат. Уанда вървеше след тях с отмерена крачка, а студенината й се дължеше не само на страха, но и на враждебността й. Тя не му се доверяваше.
Затова Ендър не се учуди, когато тя пристъпи зад голямото дърво, което растеше най-близо до портата и изчака Миро и Ендър да я последват. Ендър забеляза, че Миро за миг се обезпокои, но сетне се овладя. Маската на безразличието му бе толкова хладна, колкото човек можеше да си представи. Ендър се улови, че сравнява Миро с момчетата, които познаваше от Военното училище, преценявяше го като другар по оръжие, струваше му се, че Миро добре би се справил там. Уанда — също, но поради други причини: тя се чувстваше отговорна за онова, което става, макар Ендър да бе възрастен, а тя — далеч по-млада. Изобщо не му отстъпваше. Онова, от което се боеше, не бе от неговата компетентност.
— Тук ли? — попита с благ тон Миро.
— Тук или никъде другаде — отвърна Уанда.
Ендър се наведе и седна до основата на дървото.
— Това е дървото на Рутър, нали? — попита. Приеха го спокойно, разбира се, но моментната пауза му подсказа: да, беше ги изненадал с това, че знае нещичко за миналото, което определено смятаха единствено за свое. Може и да съм фрамлинг тук, рече си наум Ендър, ала не е наложително да съм и невежа.
