Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 139

— Ако я схванем — рече Говорителя. — Десколадата.

— Разбираш ли? Всичко опира пак до Десколадата. Баба и дядо са намерили начин да спрат човешките жертви, но за това са се изисквали най-добрите генетични манипулации. Кабрата, водните змии също са намерили начин да се приспособят, но се съмнявам, че това е станало с допълнения към хранителния им режим. Мисля, че всичко е свързано. Странните аномалии в процеса на възпроизвеждане, пустотата на екосистемата, всичко ни връща пак към елементите на Десколадата, а мама не ме допуска да ги изследвам. Не ми позволява да разбера какви са, как действат, как биха могли да имат нещо общо с…

— …с прасенцата.

— Ами, да, разбира се, но не само с тях, а с всички животни…

Говорителя изглеждаше така, сякаш потискаше вълнението си. Сякаш тя току-що му бе обяснила нещо много трудно.

— Онази нощ, когато е умрял Пипо, тя е запечатала всички файлове от текущата си работа и всички файлове, съдържащи изследванията върху Десколадата. Онова, което е показала на Пипо, е имало нещо общо с елементите на Десколадата и то е било свързано с прасенцата…

— Тогава ли е запечатала файловете? — попита Ела.

— Да. Да.

— В такъв случай значи съм права, нали?

— Да — отвърна той. — Благодаря ти. Помогна ми повече, отколкото си мислиш.

— Това означава ли, че скоро ще Говориш за смъртта на татко?

Говорителя я погледна внимателно.

— Ти всъщност не искаш да Говоря за баща ти. Искаш да Говоря за майка ти.

— Тя не е мъртва.

— Но знаеш, че не мога да Говоря за Марсау, без да обясня защо се е оженил за Новиня и защо са останали женени толкова години.

— Точно така. Искам да се разкрият всички тайни. Искам всички файлове да бъдат отворени. Не искам да остане нищо скрито.

— Не знаеш за какво пледираш — рече Говорителя. — Не знаеш колко много болка ще причинят тайните, ако бъдат разкрити.

— Погледни семейството ми, Говорителю — отвърна тя. — Как би могла истината да причини повече болка от тази, която тайните вече ни причиниха?

Той й се усмихна, ала усмивката му не беше весела.

Беше нежна, дори съжалителна:

— Права си — рече той, — напълно си права, но може би ще ти бъде трудно да го осъзнаеш, когато чуеш цялата истина.

— Аз знам цялата истина, доколкото тя може да бъде узната.

— Всички си мислят така и всички грешат.

— Кога ще започнеш Говоренето?

— Веднага щом мога.

— Тогава защо не го направиш сега? Какво още чакаш?

— Не мога да направя нищо, докато не говоря с прасенцата.

— Шегуваш се, нали? Никой не може да говори с прасенцата освен зенадорите. Такава е заповедта на Конгреса. Никой не бива да я престъпи.

— Да — каза Говорителя. — Ето защо ще бъде трудно.

— Не трудно, а невъзможно…

— Може би — рече той. Изправи се; тя — също. — Ела, помогна ми извънредно много. Осведоми ме за всичко, което се надявах да науча от теб. Досущ като Олядо. Ала на него не му се понрави какво направих с наученото и сега смята, че съм го предал.