Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 140

— Той е още дете. Аз съм на осемнайсет.

Говорителя кимна, сложи ръка върху рамото й, стисна го.

— Тогава всичко е наред. Приятели сме.

Тя беше почти сигурна, че долови в тона му ирония. Ирония и може би — молба.

— Да — натърти тя. — Приятели сме. Завинаги. Той отново кимна, обърна се, бутна лодката от брега и зацапа подире й в тинята всред тръстиките. След като я избута в дълбоки води, седна в нея, разгърна греблата, а после погледна към нея и й се усмихна. Ела отвърна на усмивката му, ала нейната усмивка не можеше да предаде онзи порив на духа, който изпитваше, пълното й облекчение. Той бе изслушал всичко, разбрал бе всичко и щеше да поправи нещата. Вярваше в това, вярваше го толкова силно, че дори не забеляза каква бе причината за неочакваната й радост. Знаеше само, че бе прекарала един час с Говорителя на мъртвите и сега се чувстваше по-жива, отколкото от години насам.

Взе обувките си, нахлузи ги и пое към дома. Майка й сигурно още беше в Станцията на биолозите, но на Ела не й се работеше този следобед. Искаше да се прибере у дома и да приготви вечеря; това бе винаги самотна работа. Надяваше се никой да не я заговори. И това й усещане да продължи завинаги. У дома, само няколко минути, след като се завърна, в кухнята се втурна Миро.

— Ела — рече той. — Виждала ли си Говорителя на мъртвите?

— Да, край реката.

— Къде край реката!

Ако му кажеше къде се бяха срещнали, той щеше да разбере, че срещата им не е била случайна.

— Защо? — попита тя.

— Чуй ме. Ела, сега не е време за подозрения, моля те. Трябва да го намеря. Оставихме му съобщения, ала компютърът не може да го открие…

— Гребеше надолу по течението, към дома си. Навярно скоро ще си бъде вкъщи.

Миро изскочи от кухнята в предната стая. Ела го чу как заработи с клавишите на терминала. Сетне се върна.

— Благодаря ти — рече той. — Не ме чакайте за вечеря.

— Какво толкова спешно има?

— Нищо. — Толкова нелепо беше да казва „нищо“, след като бе тъй очевидно възбуден и забързан, че и двамата веднага се разсмяха. — Добре де — рече Миро, — не е нищо, нещо е, но не мога сега да ти го кажа, ясно ли е?

— Ясно.

Ала всички тайни скоро ще се разбулят, Миро.

— Не мога да разбера защо не е получил съобщението ни. Искам да кажа, компютърът го търсеше. Не носи ли вече онази присадка в ухото си? Компютърът би трябвало да може да се свърже с него. Разбира се, възможно е да я е изключил.

— Не е — рече Ела. — Лампичката светеше.

Миро изкриви глава и я погледна с присвити очи:

— Не си могла да видиш онази малка червена лампичка, ако е гребял в средата на реката.

— Той дойде на брега. Разговаряхме.

— За какво?

Ела се усмихна:

— За нищо.

Той отвърна на усмивката й, ала се видя, че бе обезпокоен. Тя го разбра: значи ти можеш да имаш тайни от мен, а аз не бива да имам тайни от теб, така ли, Миро?

Той обаче не завърза спор за това. Прекалено бързаше.