Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 132

— Ще ми се да вярвам, че правилният избор е възможен.

* * *

Ела седеше на един камък и пличкаше крака във водата, докато чакаше да дойде Говорителя. Оградата бе само на няколко метра оттук, издигаше се над металната решетка, която възпрепятстваше хората да преплуват под нея. Като че някой би пожелал да опита. Повечето от жителите на Милагре се преструваха, че оградата не съществува. Никога не я наближаваха. Ето защо бе помолила Говорителя да се срещнат на това място. Макар денят да беше топъл и училището да бе свършило, децата не идваха да плуват тук, край вила „Ултима“, където оградата стигаше до реката, а гората се спускаше досами оградата. Само сапунджиите, грънчарите и тухларите идваха тук, а и те си тръгваха след края на работния ден. Тя можеше да каже тук онова, което искаше, без да се опасява, че някой ще я чуе или ще я прекъсне.

Не се наложи да чака дълго. Говорителя дойде срещу течението с малка гребна лодка, досущ като някой от фермерите в края на колонията, който не обича пътищата. Кожата на гърба му бе удивително бяла; дори и неколцината лузитанци, които бяха с достатъчно светъл тен, за да ги наричат лойрош¹⁸, бяха далеч по-мургави. Белотата му го правеше да изглежда слаб и тъничък. Сетне обаче тя забеляза колко бързо се движеше лодката срещу течението; колко премерено греблата потъваха на точно необходимата дълбочина, и изтегляха лодката на дълги, плавни тласъци. Усети как я жегна тъга, а после осъзна, че бе мъка по баща й, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него; досега не беше съзнавала, че харесва нещо у него, ала ето че тъгуваше по силата на раменете и на гърба му, по потта, от която кафявата му кожа лъщеше на слънцето като стъкло.

Не, не, рече си безгласно, не тъгувам за смъртта ти, Сау. Мъчно ми е, че не приличаше поне малко на Говорителя, който не е свързан с нас, а за три дена вече ни дари повече добри неща, отколкото ти през целия си живот; мъчно ми е, че красивото ти тяло беше така проядено от червеи извътре.

Говорителя я забеляза и плъзна лодката към брега, където го чакаше. Тя нагази всред тръстиките и тинята, за да му помогне да изтегли лодката на брега.

— Съжалявам, че се изкаля — рече той. — Но не бях натоварвал тялото си от няколко седмици, а водата ме помами и…

— Добре гребеш — каза тя.

— Светът, от който идвам, се състои предимно от лед и вода. Тук и там по някоя скала и малко пръст, и всеки, който не може да гребе, е тъй немощен, че все едно не може да върви.

— Там ли си се родил?

— Не. Там обаче Говорих за последен път.

Той седна на тревата с лице към водата. Тя се настани до него.

— Майка ми ти е ядосана.

Устните му се разтеглиха в полуусмивка:

— Вече ми го каза.

Без да се замисли, Ела мигновено се зае да оправдава майка си:

— Опитал си да прочетеш файловете й.

— Аз ги прочетох. Повечето от тях. Всички, освен онези, които имат значение.

— Знам. Куим ми каза.

Тя се улови донякъде да тържествува, че защитната система на майка й го бе надвила. После обаче се сети, че по този въпрос не беше на страната на майка си. Че бе опитвала от години да накара майка си да я допусне до тези файлове. Ала инерцията я повлече да изрече неща, които нямаше намерение да казва: