Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 133

— Олядо си седи у дома с изключени очи и със слушалки, от които бумти надута докрай музика. Много е разстроен.

— Ами да, той си мисли, че съм го предал.

— А не си ли? — Ето, това нямаше намерение да казва.

— Аз съм Говорител на мъртвите. Винаги, когато говоря, казвам истината и си пъхам носа в тайните на другите хора.

— Знам. Тъкмо затова повиках Говорител. Не изпитваш никакво страхопочитание към никого.

Той изглеждаше обезпокоен:

— Защо ме покани тук? — попита.

Всичко отиваше на зле. Говореше с него така, сякаш беше против него, сякаш не му бе благодарна за онова, което вече бе сторил за семейството. Говореше му като на враг. Нима Куим е обладал ума ми, че изричам неща, които не искам?

— Ти ме покани на това място край реката. Останалата част от семейството ти не иска да говори с мен, и тъкмо тогава получавам съобщение от теб. За какво — да се оплачеш, че нарушавам неприкосновеността на личните файлове? Че не изпитвам страхопочитание към никого?

— Не — каза посърнало тя. — Разговорът не биваше да поема в такава посока.

— Не ти ли хрумна, че едва ли бих приел да стана Говорител, ако не изпитвах уважение към хората?

В отчаянието си тя остави думите сами да изригнат:

— Бих искала да успееш да влезеш във всичките й файлове! Бих искала да узнаеш всичките й тайни и да ги публикуваш във всичките Сто свята!

В очите й имаше сълзи; тя не знаеше защо.

— Разбирам. Тя и теб не допуска до тези файлове.

— Соу апрендис дела, нао соу? Бпорке чоро дига-ме! О сеньор тем о жейто.

— Не съм свикнал да разплаквам хората. Ела — отвърна меко той. Гласът му беше като милувка. Не, по-силен, сякаш ръката му стисна нейната, задържа я, успокои я. — А истината те кара да плачеш.

— Соу инграта, соу ма филя…

— Да, ти си неблагодарна и ужасна дъщеря — рече той и се засмя кротко. — През всичките тези години на хаос и пренебрежение ти си поддържала семейството на майка си със съвсем малко помощ от нейна страна, а когато си я последвала в кариерата, тя не е пожелала да сподели с теб най-важната информация; не си заслужила нищо друго освен обич и доверие от нея, а тя е отвърнала с недопускането ти до живота й на работа, и вкъщи; и накрая ти казващ на някого, че ти е писнало от това. Сигурно си най-лошият човек, когото изобщо съм познавал.

Тя се улови, че се смее на обвинението му. Може би бе детинско, ала не искаше да се смее на себе си.

— Не ме покровителствай.

Опита да вложи в тона си колкото е възможно повече пренебрежение.

Той го забеляза. Очите му станаха студени, отчуждени.

— Не плюй върху приятел — рече. Тя не искаше той да се отдалечава от нея. Ала не можа да се стърпи да не отрони студено и ядно:

— Ти не си ми приятел.

В първия миг се опасяваше, че ще й повярва. Ала върху лицето му разцъфна усмивка:

— Ти не би могла да разпознаеш кой ти е приятел.

Не, напротив, помисли си тя. Сега виждам пред себе си приятел. Отвърна на усмивката му.