Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 134

— Ела, ти нали си добра ксенобиоложка?

— Да.

— Сега си на осемнайсет години. Можеше да вземеш професионалните изпити на шестнайсет. Но не го направи.

— Мама не ме допусна. Каза, че не съм готова.

— Не е необходимо да се иска разрешение от майка ти, след като навършиш шестнайсет.

— Стажантът трябва да получи разрешение от шефа си.

— А сега си на осемнайсет години и не се нуждаеш и от това.

— Тя все още е ксенобиоложката на Лузитания. Това е все още нейната лаборатория. Дори да взема изпита, какво ще стане, ако тя не ме допусне до лабораторията, дорде е жива?

— Заплаши ли те с това?

— Даде ми ясно да разбера, че не бива да се явявам на изпита.

— Защото веднага, щом престанеш да бъдеш стажантка, ако те допусне до лабораторията като колега, ще получиш пълен достъп до…

— До всички работни файлове. До всички закрити файлове.

— И затова тя ще попречи на дъщеря си да започне кариерата си, ще ти лепне петно в биографията — неготова за изпит дри на осемнайсет години, — само за да ти попречи да прочетеш тези файлове.

— Да.

— Защо?

— Мама е луда.

— Не. Новиня може да е всякаква, но не е луда. Ела.

— Ела е боба месма¹⁹, сеньор Фаланте.

Той се засмя и се излегна на тревата.

— Кажи ми тогава що за боба е.

— Ще ти изредя списъка. Първо: не ми дава да изследвам Десколадата. Преди трийсет и четири години Десколадата едва не е унищожила колонията. Баба и дядо — Ос Венерадос, Деус ос абенсое, — едва са успели да спрат Десколадата. Очевидно реагентът на болестта — веществото на Десколадата — още съществува, налага ни се да приемаме нещо като допълнителни витамини, за да попречим на чумата да ни нападне отново. Казали са ти за това, нали? След като веднъж влезе в организма ти, трябва да вземаш добавките цял живот, дори ако напуснеш тази планета.

— Знаех го, да.

— Тя изобщо не ме допусна да изследвам реагента на Десколадата. Във всеки случай това е едно от нещата в защитените файлове. Тя е запечатала всички открития на Жусто и Сида за Десколадата. Няма нищо.

Говорителя присви очи.

— Така. Това е една трета от бобата. Какво е останалото?

— Повече от една трета е. Каквото и да е веществото на Десколадата, то е било в състояние да се адаптира като паразит у човека десет години след основаването на колонията. Десет години! Щом веднъж може да се адаптира, ще може да се приспособи и отново.

— Навярно тя не мисли така.

— А може би аз трябва да имам възможността сама да преценя това.

Той протегна ръка, положи я върху коляното й, успокои я.

— Съгласен съм с теб. Но продължавай. Втората причина тя да е боба.

— Не ми позволява теоретични изследвания. Никаква таксономия²⁰. Никакви еволюционни модели. И да се опитам да съставя някои, тя тръсва, че явно нямам достатъчно работа, и ме товари със задачи, докато не реши, че съм се отказала.

— Но доколкото разбирам, не си се отказала.

— Та нали тъкмо затова е всъщност ксенобиологията. О, да, добре е, когато тя успее да култивира картоф, който да използва максимално местните хранителни вещества. Чудесно е, че е създала такъв вид амарант, който да направи колонията самозадоволяваща се с протеини при само десет хектара обработваема площ. Ала всичко това е молекулярно жонглиране.