Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 130

Миро изчака Уанда да отговори. Тя вече знаеше какъв би бил неговият отговор. Нима не бяха спорили за това десетки пъти през последните два дена? Той е добър човек, казваше Миро. Не, измамник е, твърдеше Уанда. Добър е с малките, казваше Миро. Такива са и педофилите, казваше Уанда. Можем да му се доверим, казваше Миро. Ще ни предаде, твърдеше Уакда. И дотук свършваше всичко.

Прасенцата обаче промениха условието на уравнението. Те притиснаха ячко Миро. Обикновено, когато прасенцата искаха невъзможното, той й помагаше да ги отпъди. Ала сега това беше невъзможно, той самият не искаше да ги отпъжда, затова не отвърна нищо. Притисни я. Човек, защото ти си прав и този път Уанда трябва да се огъне.

Почувствала се сама, след като разбра, че Миро няма да й помогне, тя отстъпи.

— Може би ако го доведем само до границата на гората…

— Доведете го тук — рече Човек.

— Не можем — отвърна тя. — Погледнете се. Носите дрехи. Правите грънци. Ядете хляб.

Човек се усмихна:

— Да — каза той. — Точно така е. Доведете го.

— Не — отсече Уанда.

Миро трепна, едвам се сдържа да не я докосне. Това не бяха правили никога — никога не бяха отказвали направо на някаква молба. Винаги използваха нещо от сорта: „Не можем, защото…“ и „Де да можехме…“ Ала аз не бих използвал едносричен отговор. Не, що се отнася до мен, не бих го направил.

Усмивката се стопи от лицето на Човек:

— Пипо ни каза, че жените нямат думата. Пипо ни каза още, че мъжете и жените при хората решават заедно. Значи не можеш да кажеш „не“, ако и той не го каже. — Погледна Миро. — Казваш ли „не“?

Миро не отговори. Усети как лакътят на Уанда го бутна.

— Ти не каза нищо — рече Човек. — Не каза нито „да“, нито „не“.

Миро все още не отговаряше.

Неколцина от прасенцата около тях се изправиха. Миро нямаше представа какво правеха, обаче самото им размърдване, като реплика на непреклонното мълчание на Миро, изглеждаше заплашително. Уанда, която никога не се бе поддавала на страха, се огъна пред заплахата, отправена към Миро.

— Той казва „да“ — прошепна тя.

— Той казва „да“, но не промълви и дума от твое име. Ти каза „не“, но се обади вместо него. — Човек извади с пръст слюнка от устата си и я тръсна на земята. — Ти си едно нищо.

Човек неочаквано се превъртя в задно салто, усука се по средата му, приземи се с гръб към тях и си тръгна. Другите прасенца мигновено живнаха, забързаха подире му, а той ги поведе към края на гората, далеч от Миро и Уанда.

Човек рязко спря. Друго прасенце, вместо да го следва, бе застанало пред него. Беше Лийф-ийтър. Ако си казаха нещо, то Миро не го чу, нито пък видя устите им да се размърдват. Видя обаче как Лийф-ийтър посегна и докосна корема на Човек. Ръката му остана там за миг, сетне Лийф-ийтър се обърна и офейка в храстите като някой младок.

В следващия миг изчезнаха и останалите прасенца.

— Това беше битка — рече Миро. — Между Човек и Лийф-ийтър. Те са на противоположни страни.

— За какво? — попита Уанда.

— Бих искал да знам. Но мога само да предположа. Ако доведем Говорителя, ще спечели Човек. Ако не го направим, победител ще е Лийф-ийтър.