Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 14

Не съм свещеник, обади се монахът. Толкова пъти съм ти казвал. Монах. Просто монах. Един много жалък монах.

И точно такъв съм бил, каза си той, като продължи да си прави честна самооценка. Никога не съм бил повече. Монах, по-нищожен от нищото, страхуващ се от смъртта. Не светецът, за който се представяше, а хленчещ, треперещ страхливец, който изпитва ужас. че ще умре, а никой, който се плаши от смъртта, не можеше да е свят човек. За истинските светци смъртта трябва да е обещание за ново начало и като помисли за миналото си, той разбра, че никога не е бил способен да си я представи като друго, освен като край и нищо повече.

За пръв път, като си мислеше така, можеше да си признае това, което никога по-рано не е могъл да си признае или не е бил достатъчно откровен да си признае — че се е възползвал от случая да стане слуга на науката, за да избяга от страха си от смъртта. Макар да знаеше, че печели само отлагане на смъртта си, защото дори като Кораб не можеше да и убегне съвсем. Или най-малкото не можеше да бъде сигурен, че ще я избегне напълно, тъй като имаше шанс — нищожно малък шанс, — който ученият и дамата бяха обсъждали преди векове, докато той бе стоял строго настрана от разговора, страхувайки се да се включи в него: че с течение на хилядолетията, ако оживееха толкова дълго, вероятно тримата биха могли да се превърнат в самостоятелен чист разум. И ако наистина се случеше това, мислеше си той, тогава биха могли да станат в истинския смисъл безсмъртни и вечни. Но ако това не се случеше, трябваше да се примирят със смъртта, защото космическият кораб не би издържал безкрайно. След време би се превърнал поради една или друга причина в разбито и износено старо корито, което лети по инерция между звездите, а след още по-дълго време в нищо друго, освен в прах, разнасян от космическия вятър. Но дотогава имаше все още много време, рече си той, като се хвана за надеждата. С малко късмет Кораба би могъл да преживее милиони години, като даде на тримата необходимото им време, за да се превърнат в самостоятелен чист разум — ако в действителност бе възможно да има самостоятелен чист разум.

Защо е този всеобхватен страх от смъртта, запита се той. Защо е това треперене пред нея, не както би се свил обикновен човек, а като някой, който е изпълнен с отвращение от самата мисъл за пея? Може би защото съм загубил вярата си в Бога или, което е още по-лошо, може би защото никога не съм постигнал вяра в Бога? И ако това е така, защо съм станал монах?

Веднъж започнал с откровеността, той си даде откровен отговор. Бе избрал монашеството като занимание (не като призвание, а като занимание), защото се боеше не само от смъртта, а дори от самия живот, мислейки, че то може би ще е лесна работа, която да му осигури закрила от света, от който се страхуваше.

В едно нещо обаче той бе сгрешил. Монашеството не се оказа лесен начин на живот, но в момента, когато откри това, отново бе изплашен — изплашен да признае грешката си, изплашен да признае даже пред самия себе си лъжата, че живее. Така бе продължил като монах и с течение на времето, по един или друг начин (много вероятно по чисто стечение на обстоятелствата), бе получил славата на благочестив и набожен човек, което предизвикваше едновременно завист и гордост у всички останали монаси, макар някои от тях при случай да правеха клеветнически забележки, но не от особено значение. След време изглеждаше, че някак си твърде много хора са чули за него — може би не за нещо, което е направил някога (защото в интерес на истината той бе направил някои неща, макар и малко), а за нещата, които се смяташе, че той символизира, за начина му на живот. Като си помисли за това сега, запита се дали не е имало някакво недоразумение — ако благочестивостта му не произтичаше от набожността му, както всеки, изглежда, приемаше, а от големия му страх и именно поради този свой страх той правеше съзнателни опити да се обезличи. Трепереща мишка, каза си той. която е станала свята мишка заради самото си треперене.