Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 13

Искаше му се да избяга и да се скрие, да загърне тялото си с одраната кожа и да я задържи така, за да покрие зеещото разперено и разкрачено нещо, в което се бе превърнал. Да се скрие отново зад парцаливите остатъци от човечността си. Но не можеше да избяга и нямаше къде да се скрие, така че продължаваше да стои неподвижен и да бъде оглеждан.

Наоколо нямаше нищо. Нищо не се бе появило. Но нещо го бе хванало, задържало, съблякло и той се опитваше да извади съзнанието си навън, за да го види, за да разбере що за нещо бе това. И докато се опитваше да направи това, му се стори, че черепът му се разцепи и съзнанието му бе освободено, измъкна се и се разтвори, така че би могло да обхване всичко, което никой човек по-рано не е разбирал. В момент на сляпа паника съзнанието му, изглежда, се разшири, за да изпълни вселената, захващайки се със сръчните пръсти на мисълта за всичко из замръзналото пространство и течащото време, и за миг, само за миг той си представи как прозря дълбоко в същността на основния замисъл, скрит в най-далечните кътчета на вселената.

После съзнанието му се сви и черепът му се затвори, нещото го пусна и като залитна, той протегна ръка да се хване за перилото на рампата, за да се задържи прав. Никодим бе до него, поддържайки го, и попита с тревожен глас.

— Какво става, Картър? Какво те бе прихванало?

Хортън се залови в мъртва хватка за перилото, сякаш то бе единственото реално нещо, което му бе останало. Тялото му го болеше от напрягане, но съзнанието му все още бе запазило част от неестествената си изостреност, макар и да чувстваше, че тя изчезва. Подпомогнат от Никодим, той се изправи. Тръсна главата си и премигна за да проясни зрението си. Цветовете всред морето от трева се бяха променили. Пурпурното сияние се бе стопило в тъмен здрач. Месинговият нюанс на тревата се бе претопил в оловен оттенък, а небето бе черно. Докато го гледаше, се появи първата ярка звезда.

— Какво става, Картър? — попита отново роботът.

— Искаш да кажеш, че не си го почувствал?

— Нещо — рече Никодим. — Нещо ужасяващо. Удари ме и се изплъзна. Не тялото ми, а съзнанието ми. Като че ли някой бе използвал умствен юмрук и не бе сполучил с удара, като само бе закачил съзнанието ми.

6

Мозъкът, който някога е бил монах, бе изплашен, а уплахата водеше до откровеност. Откровеността на изповедта, помисли си той, въпреки че в изповедната никога не съм бил толкова откровен, колкото сега.

Какво беше това? попита дамата. Какво беше това. което почувствахме?

Ръката на Бога, отвърна й той, която докосна челото ни.

Това е смешно, рече ученият. Едно заключение, достигнато без съответните данни или добросъвестно наблюдение.

Как тогава ще го определиш? запита дамата.

Аз не го определям, каза ученият. Аз го отбелязвам, това е всичко. Някакъв вид проява. Може би от далечния космос. Не е извършена от тази планета. Имам ясното чувство, че не е от местен произход. Но докато не получим повече данни, не трябва да се опитваме да го оценяваме.

Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала, рече дамата. Нашият колега свещеникът говори по-умно.