Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 84

— Как е? — попитах.

Едно от ченгетата бутна носилката напред и каза само:

— Жива.

Когато излязох от банята, санитарите бяха изчезнали. В апартамента ми бяха останали само две ченгета. Онова, с което бях говорила в кухнята, сега се съвещаваше с ченгето във всекидневната. Облякох се бързо и оставих косата ми да си изсъхне от само себе си. Нямах търпение да дам показания и да приключа с това. Исках да отида в болницата и да проверя как е Лула.

Ченгето се казваше Дорси. Бях го виждала и преди. Вероятно в пицарията на Пино. Среден на ръст, около четиридесетте. Беше по риза с къси ръкави. Забелязах, че е прибрал касетата от телефонния секретар в джоба й. Улика номер едно. Разказах му за инцидента във фитнеса, като пропуснах да спомена името на Морели. Дорси очевидно си помисли, че не познавам спасителя си. Ако полицаите искаха да вярват, че Морели е напуснал града, не възнамерявах да ги просветявам. Все още се надявах да го пипна и да си прибера мангизите.

Дорси си водеше подробни бележки и от време на време поглеждаше с разбиране униформения полицай. Не изглеждаше изненадан. Вероятно, когато си ченге от дълго време, нищо вече не може да те изненада.

След като си тръгнаха, изключих кафе машината, затворих и заключих прозореца на спалнята, грабнах си чантата и се подготвих за онова, което ме очакваше в коридора. Щеше да ми се наложи да мина покрай госпожа Орбах, господин Гросман, госпожа Файнсмит, господин Волески и Бог знае колко още хора. Всички щяха да искат да научат подробностите, а аз не възнамерявах да ги споделям с тях.

Наведох глава, извиних се и забързах към стълбите, защото знаех, че старците не могат да ме настигнат. Излетях от кооперацията и се затичах към черокито.

Отпраших по „Сейнт Джеймс“ и минах напряко през „Олдън“ към „Старк“. Щеше да ми е по-лесно да отида направо в болница „Сейнт Франсис“, но исках да взема и Джаки. Подкарах по „Старк“ и подминах фитнеса, без да го погледна. Що се отнасяше до мен, Рамирес беше свършен. Ако отново успееше да се измъкне от лапите на закона, щях лично да го пипна. Щях да му отрежа пишката с ръждясал нож, ако се наложеше.

Джаки тъкмо излизаше от бара на ъгъла — вероятно бе закусвала. Спрях рязко, увиснах през прозореца и й изкрещях:

— Влизай в колата!

— Какво става?

— Лула е в болницата. Рамирес се е позабавлявал с нея.

— О, Господи! — изскимтя Джаки. — Бях адски уплашена. Знаех си, че е станало нещо. Много ли е лошо?

— Честно казано, не знам. Намерих я преди малко на противопожарната ми стълба. Рамирес я беше завързал там, за да ми направи подарък. Беше в безсъзнание.

— Бях там, когато Рамирес дойде за нея. Тя не искаше да отиде, но никой не отказва на Бенито Рамирес. Старецът й щеше да я размаже от бой.

— Да бе. Е, бездруго е размазана от бой.

Намерих място за паркиране на „Хамилтън“, сравнително близо до входа на болницата. Включих алармата и двете с Джаки изприпкахме по стълбите. Тя беше поне сто килограма, но дори не се бе задъхала, когато минахме през стъклените врати. Предполагам, че ежедневното енергично чукане те поддържа във форма.