Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 57

Справих се с южната част на следващите две и половина пресечки и тръгнах на север. Повечето сгради тук бяха жилищни и пред тях имаше още повече хора, така че ми се наложи да вървя към колата доста бавно.

За щастие черокито все още беше до бордюра. За нещастие обаче Морели не се виждаше никъде. Внимавах да не погледна към прозорците на фитнеса. Ако Рамирес ме наблюдаваше, предпочитах да не го виждам. Бях прибрала косата си на опашка, изкривена на едната страна, и тилът ме сърбеше. Сигурно беше изгорял. Не бях от съвестните потребители на предпазващи лосиони. Разчитах, че замърсяването ще послужи като филтър за канцерогенните лъчи.

Някаква жена забърза през улицата към мен. Беше набита и облечена консервативно, черната й коса бе прибрана в малък кок.

— Извинете — каза тя. — Вие ли сте Стефани Плъм?

— Да.

— Господин Алфа би искал да поговори с вас — каза тя. — Офисът му е ей там, отсреща.

Не познавах никакъв Алфа, а и нямах желание да се мотая близо до Бенито Рамирес, но жената излъчваше католическа почтеност, затова рискувах и я последвах. Влязохме в сградата до фитнеса. Беше типичната за улица „Старк“ грозна къща. Тясна, три етажа, мърляв вход, немити прозорци. Забързахме по стълбите към горния етаж. Видях три врати. Едната беше леко открехната и отвътре лъхаше хлад от климатик.

— Заповядайте — каза жената и ме въведе в претъпкана чакалня, обзаведена с огромно канапе, тапицирано в зелена кожа, и гигантско бюро.

Върху вехта масичка лежаха оръфани спортни списания, снимки на боксьори покриваха стените, които плачеха за боя.

После жената отвори вътрешния кабинет — и затвори вратата зад мен.

Кабинетът приличаше много на чакалнята, само дето си имаше и два прозореца, които гледаха към улицата. Когато влязох, мъжът зад бюрото се изправи. Беше облечен в панталон с басти и риза с къси ръкави. Лицето му беше набръчкано и украсено с двойна гуша. Мускулите по набитото му тяло все още си личаха, но възрастта бе добавила солидни паласки на кръста му и сребристи кичури в зализаната му назад черна коса. Прецених, че е над петдесетте и че животът не го е глезил много.

Той ми подаде ръка и каза:

— Джими Алфа. Аз съм мениджърът на Бенито Рамирес.

Кимнах. Не знаех какво да отговоря. Първата ми реакция бе да изпищя, но това ми се стори прекалено непрофесионално.

Той ми посочи сгъваемия стол, поставен до бюрото.

— Разбрах, че сте в квартала, и реших да се възползвам от възможността да ви се извиня. Знам какво е станало в залата между вас и Бенито. Опитах се да ви се обадя, но телефонът ви бе изключен.

Извинението му ме изпълни с гняв.

— Рамирес се държа отвратително!

Алфа изглеждаше наистина притеснен.

— Никога не съм смятал, че ще имам подобни проблеми — каза той. — Исках само да стана мениджър на най-добрия боксьор. Е, станах — и започна да ме мъчи язвата.

Извади някакво гигантско шише лекарство от чекмеджето на бюрото и продължи:

— Виждате ли това? Купувам тази гадост с килограми.

Отвъртя капачката и отпи щедра глътка. Притисна стомаха си с юмрук и въздъхна.