Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 56

Поради следобедната жега улицата не беше много оживена. На ъгъла стояха две проститутки. Имаха вид на жени, които чакат автобус, но по „Старк“ не минаваха автобуси. Просто си стояха на ъгъла, очевидно отегчени и отвратени, вероятно защото никой не искаше да се позабавлява с тях по това време на деня. Носеха евтини пластмасови сандали, ластични потници и тесни шорти. Косите им бяха подстригани късо и изправени с гел, така че приличаха на четината на глиган. Не знаех как точно проститутките определят цената си, но ако мъжете плащаха за тях на килограм, тези двете сигурно изкарваха добри пари.

Когато се приближих към тях, те се настроиха за битка. Ръце на кръста. Широко ококорени очи. Издадени напред долни устни.

— Ей! — извика една от хубавиците. — Какво правиш тук? Това си е нашият ъгъл.

Май нямаше голяма разлика между външния вид на мацетата от Бърг и проститутките.

— Търся един приятел. Джо Морели — обясних им и им показах снимката му. — Виждали ли сте го?

— За какво го търсиш?

— По личен въпрос.

— Да бе.

— Познавате ли го?

Жената се размърда, което не беше лесна задача при нейните килограми.

— Може би.

— Всъщност сме повече от приятели.

— Колко повече?

— Бременна съм от това копеле.

— Не ми приличаш на бременна.

— Дай ми още един месец и ще видиш.

— Има си начини да се оправиш.

— Да — съгласих се. — И първият е да намеря Морели. Знаете ли къде е?

— Не.

— А познавате ли една жена Кармен Санчес? Работила е във „Влез“.

— И от нея ли си бременна?

— Морели може да е при нея.

— Кармен изчезна — каза другата проститутка. — Често се случва. Професионален риск.

— Би ли ми обяснила по-точно?

— Бе трябваше да си затваря устата — намеси се първата. — Обаче не щя. Виж, ние не знаем нищо за тези гадости. И нямаме време да киснем тук и да си бъбрим с теб. Трябва да работим.

Огледах улицата и в двете посоки. Не видях никакви потенциални клиенти, затова реших, че мадамите просто искат да ме отпратят. Попитах ги за имената им и научих, че се казват Лула и Джаки. Дадох визитни картички и на двете и им казах, че ще съм им адски благодарна да ми звъннат, ако видят Морели или Санчес. Искаше ми се да ги разпитам и за изчезналия свидетел, но как можех да задам въпроса: „Извинете, не сте ли виждали човек с мутра, ударена с тиган?“

След това тръгнах от врата на врата. Говорих с насядалите по стъпалата на къщите хора, разпитвах собствениците на магазини. Към четири само изгорелият ми от слънцето нос свидетелстваше за усилията ми. Бях започнала от северната част на улица „Старк“ и бях изминала две пресечки на запад. После бавно тръгнах назад. Минах покрай гаража и фитнеса. Подминах и баровете. Може и да бяха добри източници на информация, но ми се сториха опасни и над моите възможности. Е, може пък и да бях прекалено предпазлива. Вероятно баровете бяха пълни с приятни и възпитани хора, които въобще не се интересуваха от мен. Но в действителност не бях свикнала да съм малцинство и се чувствах като негър, надничащ под полите на белите жени в снобските предградия на Бирмингам.