Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 46

След няколко минути капките станаха по-дребни, но по-упорити, а вятърът смени посоката си. По мокрия асфалт се образуваха локви, които отразяваха светлините от апартаментите. Дъждът заплющя по-силно върху лъскавата червена боя на черокито.

Идеална нощ да си в леглото с книжка в ръка и да си слушаш нежния ромон на капките по прозореца и пожарната стълба. Но отвратителна нощ, когато ти се налага да седиш свит зад храстите. Поривите на вятъра насочиха дъжда към лицето ми и след нула време бях прогизнала до кости, а косата ми бе залепнала за лицето.

В един треперех и се чувствах адски нещастна, а и ужасно ми се пишкаше. В един и пет реших да зарежа плана си. Дори ако Морели се появеше, в което вече силно се съмнявах, не бях убедена, че съм в достатъчно добра форма да го заловя. А и никак не ми се искаше да ме види с такава коса.

Тъкмо се канех да се прибера, когато някаква кола влезе на паркинга, спря в другия му край и угаси фаровете. От колата слезе мъж и забързано тръгна към черокито. Не беше Джо, а пак Авантата. Подпрях глава на коленете си и затворих очи. Адски наивно от моя страна да се надявам, че Джо ще падне в капана ми. Цялата полиция беше по петите му. Не бе толкова глупав, че да се набута в подобна клопка. Цупих се наум няколко секунди, после се заклех, че следващия път ще проявя повече разум и хитрост. Трябваше да се поставя на мястото на Джо. Бих ли рискувала да дойда да си прибера колата лично? Не. Добре, ето че научих нещо. Правило номер едно: не подценявай врага. Правило номер две: мисли като престъпник.

Авантата отвори вратата на джипа и се плъзна зад волана. Завъртя ключа, но колата не реагира. Той изчака известно време и опита отново, после излезе и погледна под капака. Знаех, че няма да мине много време преди да разбере какво е станало. Не е нужно да си гений, за да забележиш, че капачката на разпределителя я няма. Авантата затръшна капака, срита предната гума и изруга. После затича към колата си и излетя от паркинга.

Измъкнах се от сенките и закуцуках към входа. Полата ми бе залепнала за краката, а обувките ми жвакаха. Нощта бе отвратителна, но можеше да е и по-лоша — Джо например можеше да изпрати майка си да прибере колата.

Фоайето беше празно и изглеждаше още по-мрачно от обикновено. Натиснах бутона за асансьора и зачаках. От носа ми и от подгъва на полата ми се стичаше вода и образуваше малка локвичка върху сивите плочки. Два еднакви асансьора обслужваха сградата. Доколкото знаех, никой досега не бе падал с тях, нито пък бе изхвърчал от покрива, но шансовете да заседнеш между етажите бяха отлични. Обикновено използвах стълбите. Днес обаче реших да доведа мазохистичната си тъпота докрай и да се повозя на асансьора. Вратите се отвориха и влязох. Качих се до втория етаж без проблеми и се затътрих по коридора. Зарових в чантата си за ключа и тъкмо влизах в апартамента си, когато си спомних капачката на разпределителя. Бях я забравила зад азалиите. Зачудих се дали да не сляза да я взема, но бързо пропъдих тази мисъл. В никакъв случай нямаше да сляза пак долу.