Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 44

Мизерни тесни къщи и малки магазинчета, типични за този район, гледаха към предния вход на участъка — Морски ресторант „Джъмбо“, „Шапкарски магазин «Лидия»“, ъглова бакалия с реклами на евтина кола, магазин за мебели втора употреба, пред който бяха подредени прашни перални, и църква „Вечен подслон“.

Спрях на паркинга, включих телефона, набрах номера на дежурния и помолих да ми помогнат за предаването на заловения. Инструктираха ме да отида до задната врата, където щеше да ме чака униформен полицай. Потеглих натам и паркирах колкото се може по-близо до вратата. Не видях никаква униформа, затова отново звъннах на дежурния. Посъветваха ме да се успокоя и да изчакам. Лесно им беше — знаеха какво правят.

След няколко минути излезе Карл Констанца Смахнатия. Навремето двамата бяхме получили заедно първото причастие.

Той се вторачи в мен изненадано.

— Стефани Плъм?

— Здрасти, Карл.

Широка усмивка озари лицето му.

— Казаха ми, че ме чакала някаква досадница.

— Сигурно става дума за мен.

— Коя е тази Спяща красавица?

— Нарушител на гаранцията си.

Карл погледна Сампсън.

— Мъртъв ли е?

— Мисля, че не.

— Вони на мърша.

Съгласих се.

— Да, можете да го поизмиете с маркуча.

Разтърсих Кларънс и изкрещях в ухото му:

— Хайде, събуди се.

Той се задави със собствените си лиги и отвори очи.

— Къде съм?

— Пред полицейския участък — отговорих. — Слизаме.

Той се вторачи в мен тъпо и продължи да седи неподвижно като торба с цимент.

— Направи нещо — помолих Констанца. — Изкарай го оттук.

Констанца хвана Кларънс за ръцете, а аз запънах крак в огромния му задник. Започнахме да бутаме и да дърпаме и сантиметър по сантиметър изкарахме грозното вонящо туловище на Сампсън на улицата.

— Точно затова станах ченге — ухили се Констанца. — Не можах да устоя на блясъка на тази професия.

Вкарахме Кларънс в участъка, закопчахме го за дървената пейка и го предадохме на дежурния. Изтичах навън и преместих черокито на паркинга, където вечно подозрителните ченгета нямаше да го помислят за крадена кола.

Когато се върнах, на Кларънс вече му бяха взели колана, връзките на обувките и личните вещи. Изглеждаше жалък и окаян. Беше първият ми успех в залавянето на престъпници и бях очаквала да съм доволна, но сега ми се видя трудно да се радвам на нечие нещастие.

Взех си разписката за предаването на обвиняемия, прекарах няколко минути в спомени с Карл Констанца и тръгнах към паркинга. Бях се надявала да си тръгна преди да се мръкне, но нощта се бе спуснала рано. Небето беше покрито с облаци. Не се виждаха звезди, нито луна. Движението из улиците бе намаляло. Казах си, че това ще ме улесни да видя дали някой ме следи, но не си повярвах. Не бях сигурна, че ще успея да забележа Морели.

Бусът не се виждаше никъде, но това не означаваше нищо. Морели вече можеше да кара друга кола. Отправих се към „Нотингам“, като не изпусках от очи огледалото за обратно виждане. Не се съмнявах, че Джо е някъде из улиците, но поне бе така любезен да не ми позволи да го видя. А това означаваше, че ме приема на сериозно поне малко. Жизнерадостна мисъл, която ме накара да започна да изготвям нов план. Съвсем прост. Прибирам се у дома, паркирам черокито отпред, чакам в храстите със спрея в ръка и зашеметявам Морели, когато се опита да си прибере колата.