Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 45

6.

Паркингът на кооперацията ми е зад нея. Мястото не е особено живописно — асфалтов правоъгълник, разделен на места за паркиране. Не бяхме толкова изискани, че всеки да си има свое собствено. Тук беше джунгла, където единствените хубави места бяха запазени за инвалидите. До входа на паркинга имаше три огромни контейнера за боклук — два за вторични суровини и един за обикновен боклук. Чудесно за околната среда, но не и за местната гледка. Видът на задния вход бе подобрен от редицата азалии, които се простираха по цялата дължина на паркинга. Изглеждаха великолепни през пролетта, когато бяха покрити с розови цветове, а през зимата, окичени с разноцветни лампички, бяха направо вълшебни. През останалата част от годината бяха все пак по-добри от нищо.

Избрах за джипа добре осветено място в средата на паркинга. Исках да видя Морели веднага щом се появи да си върне имуществото. Да не споменаваме, че това беше едно от малкото свободни места. Повечето от съседите ми бяха възрастни и не обичаха да шофират след стъмване. Към девет часа паркингът вече бе пълен, а телевизорите в апартаментите на старците гърмяха с пълна сила.

Огледах се, за да се уверя, че от Морели няма и следа. После отворих капака и свалих капачката на разпределителната кутия. Това беше една от способностите ми за оцеляване в Ню Джърси. Всеки, който е оставял колата си на паркинга на летището в Нюарк, знае как да свали капачката на разпределителя. Това е единственият начин да си сигурен, че когато се върнеш, колата ти ще е на мястото си.

Прецених, че когато джипът откаже да запали, Морели ще отвори капака, а тогава аз щях да го издебна и да го напръскам със спрея. Забързах към кооперацията и се скрих зад азалиите. Чувствах се адски умна.

Седнах на земята — постлах си вестник, за да не си съсипя полата. Искаше ми се да се преоблека, но се страхувах да не изпусна Морели. Пред азалиите имаше листове талашит, но аз седях върху мърлявата твърда земя. Вероятно щях да се чувствам уютно, ако бях дете, но сега забелязвах неща, които хлапетата обикновено не виждат. Най-вече това, че азалиите не изглеждат толкова добре отзад.

Огромен крайслер влезе в паркинга и от него слезе белокос човек. Познавах го, но не му знаех името. Той тръгна бавно към входа. Не ми се стори уплашен, а и не изкрещя: „Помощ! В храстите се крие една луда.“

Реших, че съм отлично скрита.

Опитах се да видя часовника си в тъмнината. Десет без петнайсет. Чакането не беше в списъка ми с любими дейности за свободното време. Бях гладна, уморена и схваната от неудобното седене. Вероятно някои хора използват чакането, за да подредят мислите си, да съставят списъци с неотложни задачи или да се отдадат на приятни спомени, но за мен това бе истинско мъчение. Черна дупка. Загубено време.

В единадесет все още чаках. Бях схваната съвсем и ужасно ми се ходеше по нужда. Успях някак си да остана на мястото си още час и половина. Премислях възможностите си и изготвях нов план. И тогава заваля. Капките бяха едри и лениви. Падаха бавно върху храстите и се разпльокваха в земята, където седях. Сигурно всички гадни пълзящи твари щяха да изскочат от калта. Притиснах гръб към кооперацията и свих колене към гърдите си. С изключение на някоя заблудена капка от време на време, бях скрита от дъжда.